Най-лесният начин да останеш сам е да станеш известен. Защо ли въобще захващам тази тема? Защото в последните две и половина години аз направих едно наистина забележително усилие да стана известен. И сега вече действително съм такъв.

Стоп! Не започвайте веднага да хвърляте столове по мен! Не започвайте веднага да ме замеряте с домати, яйца и изгнили плодове! Нищо кой знае какво не съм казал!

Знам, да кажеш открито и без заобикалки, че си известен (при това в България!) е крайно неприемливо. Да кажеш за себе си нещо различно от мрънкане и окайване е много, много лошо! Изобщо да говориш нещо хубаво за себе си е едно от най-жестоко преследваните престъпления в България. Веднага ще бъдеш обвинен в свински, безцеремонен егоцентризъм!

Още ли сме византийци?

Веднага стотина ще излязат и ще кажат: Ето, този нещастник се самозабрави и сега вече си прави самореклама като някоя врачка, като някой шаман или шарлатанин!

Затова в мига, в който си казвам, че вече съм известен, аз конвулсивно се присвивам от напълно неовладяем срам. Детински, робски, сополанковски, патриархален, православен, социалистически-идейно-възпитателен, еснафски, български срам.

Преди месеци чудесният художник Андрей Даниел ми каза: Не забравяй, че ние сме византийци. Аз погледнах в малките му, умни и определено еврейски очи – и нищо не разбрах. Но месеци след това – месеци, в които мозъкът ми явно беше мислил сам, докато аз бях вършил други работи – изведнъж прозрях какво ми беше казал всъщност той. Този умен еврейски художник. Упоритият византиец у всекиго от нас е коварен, лицемерен, фалшиво скромен и потаен, зъл и завистлив, мрачен и меланхоличен, злонамерен към ближните си, невъзприемчив към нищо ново, изключително ревнив към известността на другите, безмилостен към всеки, който иска да бъде свободен, блестящ, цветен или различен.

И така.

Аз наистина станах – макар и малко неуверено, засрамено и притеснено – известен. Така да се каже популярен в моята малка страна България. И то не като поп-фолк-звезда, а като писател. Не с връзки, а благодарение на своите усилия и късмет. Потресаващо странно!

И тогава ми хрумна това: Най-лесният начин да останеш сам е да станеш известен. То вече ми звучи наистина напълно нелепо.

Защото по-труден начин едва ли има. Но пък, по дяволите, наистина е сигурен.

Слон в стъкларски магазин

Взех си белята с тази известност. Много бързо открих, че хората, когато станат известни (дори и да е само по моя смешно-срамежливо-тъжен начин) моментално биват затрупани с изискванията на всички останали.

А тези останали, разбирате, изведнъж са набъбнали ужасно като бройка именно заради известността.

И тогава се случва така, че станалият известен по никакъв начин не може да удовлетвори дори и една десета, дори и една стотна от изискванията, които са отправени към него. Той стои - известен, търсен и желан, подръпван и подканван от всички страни – и не знае какво да прави!

Иска му се да обърне внимание на всекиго, но всъщност това е напълно невъзможно. И той не обръща внимание на никого. И остава сам. Но не сам в хубавия смисъл. Остава сам и мразен. Натрупал е омразата на всички, на които не е успял да обърне внимание. Горчива е омразата на наранения с незачитане.

Стои станалият известен човек и не знае какво да прави.

И се чувства като човек, който с всяко свое непохватно движение наранява и обижда някого. Като слон в стъкларски магазин. В който стъкларията са крехките чувства на хората наоколо.

Писател вместо мутреса

И сега си казвам: Аз се борих, за да стана известен. Наистина – дяволски се борих. Защото смятам, че само чрез известността моите книги ще се четат от наистина много хора. От достатъчен брой, за да започне истинска дискусия. А именно това е целта ми! Да възпламеня духовете. Направих това – с известността - за да дам прозорец на българската литература. На себе си в нея и на нея – чрез себе си.

И ако сега мръсната ми българска параноя прави така, че плодовете на моя труд да станат горчиви и противни за ядене... аз трябва да направя нещо.

Но трябва ли да изхвърля плодовете на труда си?

Мисля, че не. Не... Просто трябва да убия параноята си.

ПП: На българите, надявам се, е омръзнало в България да са известни престъпниците и силиконовите чалга звезди.

Ще мисля върху това твърдение и ще се лекувам.

Автор: Калин Терзийски

Редактор: Александър Андреев