Случката е от август тази година. Вицеканцлерът на Германия Зигмар Габриел, който от 7 години е лидер на Социалдемократическата партия, минава покрай група крайнодесни протестиращи, които носят два плаката. Единият определя канцлерката Меркел като „предател на расата си“, а другият възхвалява покойния баща на вицеканцлера, който бил „нацист до последния си дъх“. Габриел спира край тях, изсмива им се, след което им показва среден пръст и отминава. Жестът безспорно не е сред най-изисканите (и затова събира немалко критики), но затова пък е недвусмислено ясен (заради което получава и похвали).

В България няма кой да го направи

Възможна ли е тази случка в България? В първата си част, с лозунгите на протестиращите - да. (Въпреки че за разлика от Германия в българския случай става дума за няколко хиляди души, които огромната част от населението е виждало само по телевизията). И тук на публични места и по медиите могат да се чуят и прочетат призиви, заплахи и определения като "не хора, а измет", "паразити", "маймуни", които „беснеят в родината, градовете, а скоро и в домовете ни“, „ще хвърчат глави“, „да ги качим на картонена лодка насред Черно море“. А като символичен (и практичен) български принос в борбата срещу „нашествениците“ се размахват „свински опашки“. И тук мислещите по друг начин са „предатели“.

Във втората си част обаче случката е невъзможна. Но не толкова заради възпитанието на българските политици. Преследвайки конюнктурните си интереси, много от тях раздухаха мигрантската заплаха, разпалиха страха и така предизвикаха вълна от ксенофобия и расизъм. И сега от тях няма да чуете или да видите дори и най-малък жест на противопоставяне или разграничаване. С глухотата и мълчанието си „блести“ и българската левица - другарите на Зигмар Габриел от Партията на европейските социалисти (ПЕС).

Какво прави европейската левица

Най-общо казано, в бежанската политика на германските социалдемократи, както и на повечето от останалите традиционни партии в лявоцентристкото европейско политическо семейство, могат да се разграничат два основни елемента. От една страна те търсят и предлагат прагматични решения за справяне с кризата, включително контрол и ограничаване на миграционния поток. Споменатият Зигмар Габриел дори се противопостави на коалиционната си партньорка, канцлерката Ангела Меркел, с искането за налагане на горна граница на броя на новопристигащите мигранти, съобразена с интеграционния капацитет на страната. От друга страна обаче тези партии не се колебаят да се противопоставят на лъжите на десния популизъм, на ксенофобията и расовата омраза. В краткосрочен план тази позиция им донесе или предвещава да донесе загуба на гласове. Което обаче не ги разколебава да се придържат към изконните ценности на европейската левица - солидарност, справедливост, свобода.

А българската?

Нищо такова не се забелязва в позицията на българската левица, чийто бивш лидер, впрочем, се явява председател на ПЕС и пише нови визии за Европа на базата именно на споменатите ценности. Българската левица не само не се противопоставя на цитираните лозунги, но и ги подклажда с малко по-благообразен техен римейк: правителството било „погребало България“, като „подменя историческата ни памет и българската идентичност“, „обезличава българската нация“, „залага етническа промяна“, „замества заминалите ни деца с бежанци“, „слугува на европейските институции“, които му плащали, „за да ни превърне в бежански лагер“. Тези напълно неверни и безотговорни твърдения се „доказват“ чрез преиначаване на фактите, чрез превратни тълкувания и откровени лъжи и измислици. Като например, че със специално постановление правителството готви „трайно заселване на бежанци в българските общини“. Всъщност става дума за наредба, която съгласно международните задължения на страната урежда условия и правила за интеграция на получилите бежански статут (а не някакви „нелегални мигранти“), за да не бъдат оставени на улицата, а да учат езика и да си намерят работа. От това постановление, впрочем, са се възползвали десетина души. Особено комичен беше случаят, когато новата лидерка на социалистите се разграничи от резолюция с подобно съдържание на Европейския парламент, подкрепена единодушно от ПЕС, и привика на отчет в София гласувалите я български леви евродепутати - включително бившия лидер на БСП и днешен лидер на ПЕС и новоизбраната българска вицепрезидентка. Особено отвращаващ пък е последният случай, при който същата тази вицепрезидентка се опита да излъже българската публика за размера и предназначението на помощта, предоставяна на България от ЕК. Въпреки че много добре знае истината.

Да не говорим пък за предлаганите от българската левица „решения“ на проблема. Те са до такава степен несъобразени с българското и международното законодателство, те са толкова безсмислени, неприложими и илюзорни, че на практика водят емоциите на публиката до най-радикалните предложения: мигрантите да бъдат посрещани на границата с огнестрелно оръжие, а ако все пак я преминат - бодлива тел и концентрационнни лагери.

Криви сметки

Позицията на социалистите по бежанската криза напълно компрометира претенцията им, че са модерна европейска лява партия. Това обаче е най-малкият им проблем. Елементарната сметка на социалистите вероятно е следната: че залагайки на антиимигрантската риторика, няма да губят (като европейските си „посестрими“), а ще трупат електорална тежест. Но в надпреварата по популизъм обикновено печелят най-крайните и най-кресливите. Тъй че накрая сметката може да се окаже крива, а левицата, (само)завързана със „свинската опашка“ на национализма, може и да бъде отнесена от него. (По подобен начин не излезе сметката и на ГЕРБ, които се надяваха да укрепят управлението си чрез преувеличаване на бежанската заплаха и раздухване на истерия.)

Това развитие е голям проблем за обществото. Защото отговорността на подобни партии, определящи себе си като „системни“, е да бъдат негов защитен бент. И когато те отстъпят от отговорността си, бентът се къса и надигащата се кафява вълна отнася здравия разум, толерантността, законността, правата и демократичния ред. Тази опасност е несравнимо по-голяма от заплахата, произтичаща от бежанците. Колкото и да са те.