Преди години старият фараджия на остров Свети Иван край Созопол ми разказа тази история:

Навремето цар Фердинанд, известен с любителските си занимания по ботаника и зоология, пуснал на острова рядка порода подземни зайци. Те прокопавали огромни тунели, стигали все по-надълбоко и се размножавали с неистова бързина. От един момент нататък земята на Св. Иван започнала да сляга. Зейнали гигантски дупки. Островът бил заплашен кажи-речи от изчезване, докато на някого не хрумнало да се пуснат змии, които да видят сметката на зайците.

Тогава казах на фараджията, че тази история много прилича на онази с баобабите от планетата на Малкия принц:

„Ако човек премного закъснее да се заеме със стръкчето, никога не ще може да се отърве от баобаба. Той продупчва планетата с корените си и ако тя е много малка, а баобабите - многобройни, те я пръсват.“

Сега обаче си давам сметка, че съм пропуснала да цитирам по-важното от книгата на Екзюпери:

Да разпознаеш баобаба

„Това е въпрос на дисциплина - каза Малкият принц. Човек трябва редовно да изскубва баобабите, щом ги разпознае измежду розовите храсти, с които много си приличат, когато са още млади. И един ден той ме посъветва да се помъча да направя една хубава рисунка, за да втълпя това в главите на децата от моята планета. Някой път няма вреда, ако отложиш работата си за по-късно. Но щом е за баобабите - това винаги е катастрофа."

Да разпознаеш баобаба е трудна работа, защото понякога изглежда безобидно смешен. Сензацията с „мощите на Св. Йоан Кръстител“, които археолози и вездесъщият Божидар Димитров „откриха“ на острова със зайците, е тъкмо такъв баобаб. В интернет ще откриете постинги като: „Продължете да копаете по-надълбоко, за да откриете и личната му карта. Иначе съмненията ще останат!“ Или: „Тръгнах да си размразявам фризера и открих ключица от Св. Онуфрий, запазена част от дванайсетопръстника на Св. Аполинарий и зъб от Майка Тереза. Сглобих ги и се получи тазобедрената става на Дева Мария.“

Всички, с други думи, се кикотят на тази бутафория, като някои по-начетени припомнят и забележителния диалог между Уилям и Адсон от „Името на розата“:

„А ти не се зазяпвай много в тия мощехранителници. Виждал съм много други отломки от кръста в други църкви. Ако всички те бяха истински, нашият Господ-бог е страдал не върху две кръстосани греди, а върху цяла гора.

- Учителю! - възкликнах възмутен.

- Така е, Адсон. Преди години в Кьолнската катедрала видях черепа на Йоан Кръстител от времето, когато е бил дванайсетгодишен.

- Но той е бил убит много по-късно!

- Другият череп сигурно се съхранява другаде - отвърна сериозно Уилям.“

Кокалите на кича

Впрочем помните ли каква беше причината за разговора? Докато обикаляха криптата със съкровищата на манастира, където разследваха поредица от загадъчни събития, средновековните Шерлок Холмс и д-р Уотсън се натъкнаха на: сребърна кутия с късче от светия кръст; частица от трънения венец, положена върху подложка от дребни засъхнали рози; пожълтяла изрезка от покривката на масата от тайната вечеря; кост от ръката на света Ана в цилиндър, привързан с разядена от годините лилава лента; къс от Витлеемската ясла, поставен на червена възглавничка, обшита с перли; две от веригите, в които са били оковани глезените на апостол Петър в Рим; черепа на св. Адалберт; меча на св. Стефан; кост от крака на света Маргарита; пръст на свети Виталий; ребро от лопатката на свети Йоан Златоуст; годежния пръстен на св. Йосиф; зъб от Кръстителя, тояга на Мойсей; късче крехка и раздрана дантела от сватбената рокля на Богодорица; стъкленица с черен прах от изгорения град Содом; хоросан от стените на Йерихон; късче от манната, с която се хранели евреите в пустинята; бивник от слон; ребро от делфин и яйце, в което някакъв отшелник намерил друго яйце...

Прилоша ли ви? Цитирах обилно, тъкмо за да ви прилошее, защото цялата история със зъба и петата на „Св. Йоан Кръстител“, за чието съхранение премиерът Бойко Борисов спешно дари златно-сребърен реликварий, е същият чудовищен кич, който заслужава адекватна по размерите си обществена санкция.

В реликвария на глупостта

С риск да се повторя, хиленето по форумите не е такава санкция. Упражненията по остроумие под прикритието на анонимността пак е баобаб, който ни най-малко не пречи на откриващите и препогребващи кокали със съмнителен произход да прокопават дупки в българската публичност и години наред да се подиграват над останките на смисъла и нормалността. Буфосинхронисти, както ги нарича мой приятел, в чиито трагикомични спектакли с яйце, в което има друго яйце, но по-голямо от външното (по друг литературен източник) бива въвлечена цялата държава, за да бъде окончателно напъхана в реликвария на глупостта.

Но Божидар Димитров (да, нека говорим конкретно) е абсолютно прав да извършва своите псевдонаучни и патриотарски подвизи. Фактът, че никой не му казва „копче“, му позволява: да организира ефектни шествия със свещи в защита на откраднатата от Държавна сигурност „История славянобългарска“; да обявява нечия кълка за „юридическия баща на Исус Христос“ Св. Йосиф; да вдига патардия, че е намерил в шумата шумерско писмо, датирано от преди планетата да е заселена с хора; да открива кивоти и каюти от Ноевия ковчег току пред вратата на родната си къща в Созопол; да препогребва като веселата вдовица - с държавнически почести, бронетранспортьори и опечалената физиономия на президента Първанов - „цар Калоян“, чиито кости (ако въобще са негови, доколкото от разравянето им още върви спор чии са) дотогава се съхраняваха в кутия от обувки. Достатъчно е, иначе казано, Димитров да пусне телеграма като онази на Остап Бендер до Корейко, за да изровят „братя Карамазови“ портокалите и да ги натоварят в бурета...

Бедата е, че тези безобразия (да, нека говорим конкретно) не срещат еднакво по сила и обратно по посока противодействие. Нещо повече: всички „колеги“ си траят и се подсмихват под мустак, защото повечето от тях са баобабоподобни, а и за да си нямат неприятности с винаги овластения „проф.“, чиято симбиоза с всяка управляваща в момента партия се получава някак естествено - както при прилепалата и акулите.

Мълчанието на зайците

И сега нито един от археолозите и историците, усъмнили се в „находката“ на остров Свети Иван, не излезе с името си. Никой не извика „Внимание, баобаб!“, понасяйки отговорността да се възмути публично от бруталната гавра с нечии останки, с професионализма, с всички нас. Пълно мълчание на окопали се в тунела си подземни зайци.

А причината за бавното ни срутване е точно тази. Уютът на анонимността, страхът от сблъсък. Липсата на характер да излезеш срещу буфосинхрониста, за да му кажеш в лицето, че е отблъскващ и отказваш да гледаш как вади стави от цилиндъра си. Храбрата готовност за себеунижение и по същество съучастие в долнопробния спектакъл с хоругви, литийни шествия (апропо днес в Созопол е организирано и такова мероприятие с участието на премиера и финансовия министър) и развеселени попове, които след „Многая лета“ набожно засядат пред юзчето.

Е, кой при това положение ще направи на децата хубава рисунка, за да ги предупреди да си отварят очите на четири? А ето там, и там, и там - навсякъде, дечица, е пълно с опасности, които един ден ще пръснат нашата малка планета. Такава си я направихме. И прекалено закъсняхме с градинарското усилие. „Въпрос на дисциплина“.

Автор: Любослава Русева, в. „Дневник”

Редактор: Александър Андреев