„Невероятният живот на един шпионин на КГБ", „Шпионинът и жените", „От фалшив американец до истински американец" – под такива заглавия германските медии припомнят историята на един агент, чиято автобиографична книга наскоро излезе в Германия. Една история от Студената война, която ще прозвучи много познато на почитателите на известния сериал „Американците".

Дали го е страх, че дългата ръка на КГБ/ФСБ може да го достигне чак в Америка? На този въпрос, възникнал естествено след покушението срещу Сергей Скрипал, бившият съветски шпионин Джак Барски отговаря: „Страх има, но не изпадам в параноя."

Химикът-"разведчик"

В действителност Барски се казва Албрехт Даниел, роден е през 1949 г. в тогавашната ГДР и бързо натрупва ценни биографични точки: завършва гимназия с пълно отличие, влиза в Комунистическата партия, получава стипендия „Карл Маркс", учи химия, играе баскетбол, поема партийни функции. Просто няма как Щази и КГБ да не го забележат. Дитрих се чувства поласкан от вниманието. Той вярва, че комунизмът е най-висшият идеал и че няма нищо по-хубаво от това да работиш за СССР. Пък и суетата му непрекъснато го подтиква към кариера по върховете на „елита" – така поне той мисли за тогавашните „разведчици".

През 1973 година започва шпионското обучение на младия химик – първо в Берлин, после в Москва, където той усвоява тънкостите на занаята и се научава да говори перфектен американски. Роднините и приятелите му мислят, че работи за източногерманското Министерство на външните работи някъде по света, докато Дитрих усърдно заляга над шпионските учебници в съветската столица.

Пет години по-късно – точно като в шпионски филм – Дитрих се заселва в САЩ с открадната идентичност на Джак Барски, починал като 11-годишно дете през 1955 година. На първо време КГБ очаква от него просто да уседне и да усвои добра професия, пък после – ще видим. Две години по-късно Центърът му възлага да основе собствена фирма в Швейцария, да забогатее и да се сближи по възможност поне със Збигнев Бжежински, съветника по националната сигурност на тогавашния президент Джими Картър. „Да се борим срещу капитализма като капиталисти!" – така звучи задачата му.

Нова задача - на "невидимия фронт"

Но работата с първоначалното натрупване на капитала не върви толкова гладко. Дитрих-Барски на първо време си изкарва хляба като велосипеден куриер, после започва да учи бизнес, завършва като първенец и постъпва на работа в застрахователна компания. Постепенно все пак се добира в подножието на капитализма: печели толкова добре, че хонорарите от КГБ изобщо вече не му трябват. Работодателите му междувременно се интересуват не от Бжежински и Картър (вече други са на власт), а именно от капитала, от Уолстрийт и технологиите. Борбата на „невидимия фронт" вече не се води в името на идеологията, тя се е превърнала във вулгарен индустриален шпионаж, с чиято помощ Съветският съюз иска да компенсира изоставането си.

Дитрих-Барски успява да открадне една компютърна програма, но това е всичко. Към този момент той очевидно вече се ориентира към по-скучен живот, встрани от шпионажа. В ГДР има семейство и дете, в САЩ – също, по някое време му се ражда и второ. Както кокетничи самият той в автобиогрфичната си книга: „Създадох си две личности, които нямаха контакт една с друга и само временно бяха слепени. Така в САЩ имах нормален семеен живот, забравяйки за германския – и обратното."

За какъв дявол?

През декември 1989 от КГБ го предупреждават, че има опасност да бъде разкрит. Като в лоша шпионска история му лепят предупредителни знаци по оградите, а цивилни агенти му шушнат на перона в метрото, че трябва да бяга. Дитрих-Барски обаче вече е решил, че на Запад му харесва повече – и игнорира предупрежденията. Минава време, Берлинската стена пада, СССР е разпуснат – и чак през 1991 година един избягал КГБ-архивар издава самоличността на дълбоко законспирирания и твърде безполезен агент. ФБР го арестува, Дитрих-Барски всеотдайно им разказва всичко, което знае, а безрезервното му сътрудничество е възнаградено с нова самоличност и вече истинско американско гражданство.

Така завършва тази банална, безсмислена и, тъкмо поради това, поучителна шпионска история от годините на Студената война. Дитрих-Барски може би е извадил късмет с промените в Европа и в СССР след 1989 година. Но може би просто нещо премълчава, коментира германският вестник „Ди Велт". А за нас остава закономерният въпрос: за какъв дявол е било всичко това?