От средата на 90-те в текстовете си Петер Хандке постоянно се занимава с теми, свързани с последствията от разпадането на Югославия. Написаното от него се явява често като политически заредена, про-сръбска позиция. В текстовете си Хандке обвинява: НАТО - заради бомбардировките над Сърбия, и Запада - заради липсата на разбиране към Милошевич. Като че ли само той, писателят, разбира какво се случва в Сърбия или където и да било, като че ли той е единственият пазител на югославското културно наследство и традиция.

Поредната "жертва"

В най-новата си творба "Историята на Драголюб Миланович" Хандке отново оплаква съдбата на един сърбин - бившият директор на сръбската телевизия беше осъден на 10 години затвор. През 1999 година Миланович не евакуира работещите в телевизията, преди да паднат бомбите на НАТО, въпреки че беше получил предупреждение. Така той бе заподозрян, че не е предотвратил смъртта на невинни хора, за да може след това да обвини НАТО. Тогава загинаха 16 телевизионни служители.

За тези жертви Хандке почти не пише. Той описва времето на нападенията на НАТО така, сякаш хората в Белград и по други места постоянно са бягали от бомбите. По думите му той самият бил два пъти за по седмица в постоянно бомбардираната страна. Хандке описва ситуацията в Югославия така, сякаш тя има много общо с Берлин или Дрезден по време на Втората световна война. Истината обаче е, че центърът на Белград остана непокътнат от бомбите, а животът си продължи нормално. Бомбите на НАТО падаха доста селективно все в отдалечени райони. С изключение на бомбите, които паднаха върху сградата на телевизията.

Полу-литература, полу-фикция

На чия съвест тежат 16-те жертви? Пилотът на бомбардировача ли е виновен или директорът на телевизията? Според Хандке Миланович е невинен. Неговата пропита от политика проза обаче постоянно е в грешната тоналност. Той не представя реалността, не я документира с факти, а я оставя да виси някъде по средата. Или с други думи: полу-литература, полу-фикция. На места се среща и кич. Например когато Хандке описва Миланович: "Ръцете му са положени върху масата в стаята за свиждания. Едната лежи върху другата, докато накрая за миг върху тях се настани една трета ръка."

И още от описанията на Хандке за героя: "Лицето му с детинско излъчване, големите кротки очи...". За какво говори това? Защо Хандке го идеализира по този директен начин? Със сигурност затворникът Миланович не може да бъде сравняван с убийците от Сребреница. Но едно лице с детинско излъчване не оневинява никого.

Бягство към приблизителността

Хандке не става за политически агитатор. Защото позволява смесването на гняв, мъка и сарказъм. Както всеки, който прави политика с много емоция, и той допуска грешки и неточности. Хандке не се интересува от прецизността, а борави с уточнения като: "ако си спомням правилно" или пък: "нещо подобно". Литературната форма прави възможно бягството в приблизителността.

Като литературна творба книгата не доставя удоволствие на читателя, с изключение на няколко отделни страници и на малкото места, в които Хандке прави природни описания. Но струва ли си да изчетеш цяла книга заради няколкото страници? Текстът на Хандке си остава недоизпипано обвинение. А дали Миланович е бил осъден справедливо или не - това, уви, читателят не може да прецени. И то след като е прочел цяла книга по темата...