Докато Немат и Абуд готвят, останалите ги гледат и се забавляват. 16-годишният Немат и 17-годишният Абуд правят смешки и се боричкат с германските си приятели. В кухнята на детското SOS-селище Ландсберг има всякакви готварски книги, но двамата изобщо не ги поглеждат. Те обичат да готвят все едно и също – пиле с ориз или за разнообразие – ориз с пиле. В краен случай варят макарони.

Откакто са пристигнали в Германия преди година, и двамата прилежно учат немски: „Немският не е толкова сложен, както баварското наречие“, казва Немат, който е роден в Кабул.

Един от възпитателите в SOS-селището обяснява, че между афганистанците и сирийците често избухвали разпри, породени от различията в манталитета им. Домът за непълнолетни бежанци без придружители е приел двамата младежи, пристигнали в Германия. Те не се интересуват особено от различията - религиозни или свързани с произхода. Двамата незабавно си допаднали, открили се взаимно, така да се каже.

„Той е спокоен и тих. Харесвам такива хора“, казва Немат за Абуд. И двамата предпочитат да използват повече главите, отколкото ръцете си. Абуд иска да учи информатика, а на Немат му харесва професията автомонтьор. За да се изпълнят желанията им, обаче, двамата трябва да подобрят успеха си в професионалното училище, което посещават. Двамата младежи са много амбициозни и усърдни, което вече дава плодове - една местна фирма им е предложила практика през следващата година. Абуд изглежда доволен: "Ще дам всичко от себе си", зарича се той.

Всичко загубихме...

Афганистанецът Немат се е разделил с родителите си. Не обича да говори за това, а одисеята си по време на бягството през миналата година описва така: „Първо бях половин година в Иран, оттам се прехвърлих в Турция, а после - с лодка в Гърция. Оттам поех по т.нар. Балкански маршрут. За Германия бях чувал хубави неща от други бежанци и това ме накара да се отправя натам. Чувал бях, че в Германия е супер, че могат да се печелят добри пари и да се живее в свобода, а за мен свободата и справедливостта са двете най-важни неща“.

Абуд казва, че започнал да цени тези неща още повече, откакто семейството му загубило всичко по време на войната в Сирия: дом, работа и родина. Родителите му първо тръгнали с Абуд и осемте му братя и сестри към Ливан, а оттам се прехвърлили в Египет, където обаче късметът не бил с тях: вместо на училище, децата трябвало да ходят на работа. Абуд си спомня, че работел по 12 часа в денонощие, за да изкара общо десет евро. Започнал да ги спестява с идеята да тръгне към Германия. Баща му така и не одобрил намерението на сина си, който за две години тежък труд и лишения успял да събере почти 3 хиляди евро, с които си платил на един каналджия, за да го прехвърли в Европа. Пътуването с лодка от Египет към Италия замалко не свършило трагично: „Петнайсет дни бяхме в открито море, накрая се свърши и бензинът. В продължение на шест дни стояхме, целите потънали във вода, мислех, че умирам...“ В последния момент пътниците на претоварената лодка - близо 300 бежанци - били спасени от италианската брегова охрана. Абуд по-късно бил препратен към Германия.

Страх от екстрадиране

Немат и Абуд не обичат да говорят за политика, но следят цялата дискусия около бежанците. Възмущават ги призивите за затваряне на границите и за връщане на бежанци. И не доумяват как Афганистан щял да бъде смятан за „сигурна трета страна“: „Нима уча немски и правя всичко, което е по силите ми, за да ми кажат после, че трябва да се връщам? Така не може!“, казва Немат.

Откакто в Ландсберг се разнесъл слухът, че сред бежанците, пристигащи в Германия, има и терористи, Немат и Абуд усетили промяна в поведението на някои от местните хора, започнали да се чувстват нежелани. А това ги кара да се затварят в себе си. Но Немат казва: „Все ми е едно какво мислят. Толкова неща съм преживял, нека си говорят. Аз ги отминавам, за да не чувам какво казват“.

Както Немат, така и Абуд обаче са благодарни за топлия прием, който са намерили в селището за сираци. И двамата младежи биха желали да останат в Германия. Абуд се надява да му разрешат да повика при себе си сестра си и родителите си. Окончателното решение за това все още се чака.