Спомняте ли си вълната-цунами в Индонезия навръх Коледа от 2004-та година, отнела живота на 230 хиляди души? Като изключим разрушителното земетресение в Хаити от миналата година (с идентичен брой жертви) съвременният свят не помни по-страшно природно бедствие от началото на 21 век. Малко след като вълната се беше стоварила върху обширни райони в Югоизточна Азия обсъждахме темата с една българка, живееща от много години в Германия. След като внимателно беше проследила коя страна как помага на своите граждани-туристи в бедстващия район, тя окончателно бе взела решението да стане германска гражданка! Малко по-късно имах възможност да разговарям по същата тема и с българско семейство, попаднало във водовъртежа на събитията в Индонезия, за кошмара около тяхното прибиране в България...

Колко пъти София е издържала теста?

Едно от основните задължения на държавата е да се грижи за своите граждани - в самата държава или извън нея, в мирно и във военно време, в обикновения делник или в криза. И независимо от политическата окраска на управляващите, мащаба на природното бедствие или вида на кризисната ситуация. Приема се, че тестът за адекватно поведение е издържан тогава, когато държавата се намесва, дори да става дума за един-единствен човек, за неговите живот, свобода или достойнство. Така са замислени и всички посолства по света – като късче родна територия, където получаваш съдействие, когато си изпаднал в нужда. Дори ако загърбим холивудското клише със сградата, над която гордо се вее американското знаме, а героят със сетни сили я достига под дъжд от куршуми, развитите държави наистина имат стари традиции в грижата за своите поданици навън. Има ги на места и в българските задгранични служби. За съжаление повечето разкази на потърпевши изобилстват с описания на грубо отношение, потресаваща незаинтересованост, непукизъм, тромави процедури. Вместо горещи телефонни линии за спешни ситуации българските посолства продължават да залагат на дразнещия телефонен секретар със съобщения за работното време на съответната служба.

Подобни обстоятелства накараха преди време една от най-големите български задгранични общности - тази в Чикаго - да изпрати открито писмо до премиера Борисов. Още по-красноречив ми се стори разказът на мой познат от Германия: като му домъчнеело за родината, отивал до посолството, постоявал половин час в тамошната потискаща атмосфера и си тръгвал, изцерен от носталгия!

Да се поучиш от грешките си

Дали защото правителствата на прехода са прекалено заети, та неглижират хората, или пък гледат на гражданите предимно като на гласоподаватели - тъй или инак, повечето пъти помощта (ако въобще я е имало) идва като “след дъжд качулка”. Преди два дни видяхме как стотици български граждани бяха изведени от пожара в Либия. С правителствен самолет. С тази акция българската държава дава заявка, че разбира своите отговорности пред гражданите. И че се е поучила от грешката отпреди 12 години, когато не успя да измъкне българските медици от либийското заложничество. Или онази от преди 6 години, когато остави българите в Индонезия да се оправят сами. Каквито и да са мотивите, сега кабинетът на Борисов реагира повече от адекватно. Можело, значи!

С пожелание това да не остава изолиран случай, и такива като онзи мой познат да не бягат погнусени от посолството, а да им се прииска да се върнат обратно в България!