"На щурм, мили приятели! На щурм!" Да, Обединеното кралство и континентална Европа имат зад гърба си бурно минало, изпъстрено с многобройни междуособици. Спорът дали британците да останат в ЕС обещава да се превърне в поредната епична авантюра. Стартът за нея беше даден току-що, но коренът на всички недоразумения между британците и предшественичката на ЕС трябва да се търси назад в миналото - в далечната 1984 година, когато Маргарет Тачър раздуха до крайност скандала с Европейската икономическа общност относно размера на британските вноски.

Мнозина помнят нейния легендарен пристъп на ярост по време на Срещата на върха във Фонтенбло, когато тя символично замери с чанта европейските си колеги. Оттогава насам отношенията между британци и европейци са белязани и от любов, и от омраза. Макар че в Брюксел едва ли са усетили нещо от тази любов. В европейската столица приемат със скърцане на зъби британския референдум и се опасяват от последиците на един възможен "Brexit". Защото евентуалното излизане на Великобритания от общността сериозно би намалило привлекателността на европейския проект и би унищожило визията за обединена в политическо и икономическо отношение суперсила.

Имаме ли наистина нужда от британците?

Но ако се вгледаме по-отблизо, неизбежно ще установим, че тези грижи са малко изкуствени. Французите, с присъщия им свободолюбив дух, смятат, че нещата трябва да бъдат оставени на естественото им развитие. А и те на драго сърце биха се разделили с британците още сега, за да циментират собствените си властови претенции в ЕС и да раздвижат буксуващия френско-германски мотор на развитие. Апропо - Германия.

Като фактически лидер на Европа, Ангела Меркел би трябвало поне номинално да подкрепи проекта на Дейвид Камерън за реформиране на бюрократичното чудовище в Брюксел. Дали обаче това не е само маневра за заблуда на противника? Германия няма нужда от Великобритания, за да подчертае собствените си амбиции в Брюксел. Тя всъщност не се нуждае от никого в ЕС, така както и не се доверява никому в търсенето на свое решение по бежанския въпрос. /Ние всички знаем по чия идея и инициатива беше сключена сделката с Турция/.

Дейвид Камерън е наясно, че с този референдум прави мечешка услуга и на себе си, и на цяла Великобритания. Това засилващо се убеждение напоследък го накара да направи някои отчаяни опити да укроти ужасния призрак и да осуети сценария за излизане от ЕС.

Преди няколко дни Камерън публикува коментар в британския "Дейли Телеграф", в който изчерпателно и конкретно описа, защо един "Brexit" би бил "ненужен и рискован". Човек неизбежно се пита защо Камерън не вложи подобен плам и енергия за оставането на Великобритания в ЕС още преди години?

Или всичко е само трик, с който да бъдат успокоени някои бунтарски настроени тори? Това обаче би означавало, че премиерът е с крайно отслабени позиции, щом е готов на подобни рискове. А нещата могат да станат и още по-лоши: колебливият му и криволичещ курс на поведение в аферата около "Панама пейпърс" още повече подкопа доверието към него. От друга страна планът за референдум може да е само тактика за заблуда на останалите държавни и правителствени ръководители в ЕС, с чиято помощ в крайна сметка Камерън да спаси реномето си. В случай, че британците действително гласуват за излизане от ЕС, премиерът спокойно би могъл да твърди, че е сторил всичко за предотвратяването на този сценарий и е предупредил за негативните последици от него. Освен това ще може да твърди, че от самото начало е бил против този референдум.

"Никой не е самотен остров"

За щастие болшинството британци демонстрират повече разум, отколкото Дейвид Камерън предполага у тях, и не се подвеждат по неговите политически игрички. Вярно, че преднината им е минимална, но според всички анкети, поддръжниците на ЕС са мнозинство. Обединеното Кралство се гордее с островната си изолираност, гордее се със способността да се противопоставя на всякакви трудности и беди. Гордее се и с ролята си на аутсайдер в Европа. И има пълно право на това, независимо че неизменно ги застига злорадството на Брюксел, когато все пак се провалят в някое свое начинание. Точно в това е и дилемата, описана от Джон Дън още през 17-и век:

"Никой човек не е остров, затворен в себе си;

всеки е парченце от сушата, частица от океана;
и една буца пръст да отвлече морето, Европа се смалява…”