По официални данни, 6,4% от населението на Северна Корея страдат от различни телесни или умствени увреждания. Интеграцията на тези хора в обществото е процес, който тепърва започва. През последните 15 години севернокорейското ръководство прокара няколко законодателни поправки. През 2013 например беше преработен Законът за защита на хората с увреждания, а преди около половин година страната се сдоби и с Конвенция за правата на хората с увреждания. От 2003 г. е официално признат корейският жестомимичен език, глухонеми деца междувременно се обучават за учители, които по-късно да преподават на други деца с увреждания. В цялата страна съществуват общо 12 училища за деца с увреден слух, както и три училища за слепи деца.

За децата с физически недъзи обаче няма специализирани учебни заведения - те посещават редовните училища, независимо че на практика никъде няма рампи за инвалидни столове и други улеснения за придвижване. С някои малки изключения, децата с умствени увреждания са изцяло откъснати от образователните процеси. В цялата страна има едно-единствено учебно заведение за подобни деца - в Корейския център за рехабилитация на деца с увреждания например се обучават ученици със синдрома на Даун. Затова пък няма никакви специални учебни програми, пригодени за тях, казва Каталина Девандас-Агилар от Съвета по правата на човека към ООН.

Срам за семейството

Тя допълва, че като цяло усилията на севернокорейските власти са насочени само към слепите и глухонемите хора. По време на посещението си в комунистическата държава, Девандас-Агилар не е била допусната да посети избрана от нея психиатрична клиника, затова тя не може да се ангажира с оценка на положението там.

Посещението на пратеничката на ООН в Северна Корея е било организирано със съдействието на Корейския съюз за защита на хората с увреждания. Организацията в момента разработва национален план за действие, който ще се изпълнява през следващите 10 години. Предвидените в него мерки би трябвало значително да подобрят условията за живот на хората с увреждания. Но най-вече има нужда от скъсване с предразсъдъците, казва Каталина Девандас-Агилар: "Широко разпространено е мнението, че тези хора не са способни да работят, поради което обикновено ги смятат за бреме", казва тя.

Много севернокорейски семейства избягат да се появяват на обществено място с децата си или със свои роднини с увреждания, защото се срамуват от тях. Вместо това предпочитат да ги държат затворени в къщи - изолирани и оставени сами с нещастието, често без каквато и да била подкрепа, казва още представителката на ООН.

Стълбите – като непреодолимо препятствие

Хората с увреждания са на практика изключени от социалния живот. Не само поради предразсъдъците на обществото, но и поради някои съвсем прагматични неща – липса на специализирани заведения и програми за интегрирането на хората с увреждания, липса на инвалидни колички и протези, липса на среда, която да осигурява достъпа на тези хора до обществени сгради и до обществения транспорт.

От няколко години Пхенян изживява истински бум в строителството, градът иска да се превърне в лъскава витрина за живота в комунистическата държава. Но дори и най-новите сгради не са проектирани за използването им и от хора с увреждания. С пълна сила това важи и за открития през 2015 г. Изследователски център в столицата, с който домакините се хвалят пред всички чужденци. Когато те поискали да го покажат и на пратеничката на ООН, се разбрало, че това няма да е възможно, защото в сградата човек може да влезе единствено като се изкачи по стълби. За Каталина Девандас-Агилар това се оказало непреодолим проблем. Защото самата тя е в инвалидна количка.