Интервю с германската историчка Мари-Жанин Калич:

Йосип Броз, по-известен като Тито, е мъртъв от 40 години. Междувременно вече ги няма Югославия, социализмът, биполярният, разделен на блокове свят, влиятелното някога Движение на необвързаните държави. Въпреки това написахте биографичната книга: “Тито. Вечният партизанин”. Защо и днес хората продължават да се интересуват от него?

Тито е една от най-интересните исторически фигури на 20 век. От една страна той е продукт на столетието на екстремностите: екстремни идеологии, екстремно насилие, както и екстремни представи за налагането на комунистическия модел в обществата. Въпросът как Тито става това, което беше, не е тривиален. Интересно е как той успява да запази независимостта на Югославия толкова дълго и да осигури над 35 години стабилност в една толкова хетерогенна страна – с толкова много групи, интереси и проблеми. Тези въпроси са много актуални и в днешния много объркан свят. 

През 20 век в Европа властваха диктатори и масови убийци. Беше ли Тито един от тях?

Тито не пасва в нито една категория. Интересното при Тито са особеностите на неговата система на управление и фактът, че той се е променял много през годините и десетилетията, а през различните периоди е дефинирал по различен начин собствената си роля и действия. Според мен етикетът “диктатор” би му паснал само, ако под това разбираме най-общо недемократичен владетел. Но диктатурата на Тито не беше сравнима с тази на Хитлер или Сталин. В Югославия не е имало политически чистки в собствената партия, нямаше геноцид, а Югославия не е водила агресивна война. Вярно е, че Тито създаде сталинистка система след Втората световна война. Той искаше да изгради в Югославия модел, подобен на този в Съветския съюз. Но дори и в тази фаза югославското правителство, за разлика от съветското, се опита по-старателно да спечели подкрепата на населението.

И през 1948 г. се стига до разрива със Сталин. След това първо беше либерализирана комунистическата партия, впоследствие и цялата държава, дори се създаде известна свобода за медиите и плурализъм на мненията. Имаше и свобода за пътуване, която не съществуваше никъде в Източния блок в подобни мащаби. Независимо от това, югославската система не беше демократична в западния смисъл на това понятие, защото репресиите продължаваха. Имаше политически процеси, професионални забрани. Враговете на режима в чужбина биваха ликвидирани. Ето защо е проблематично да се даде на Тито какъвто и да е етикет.

Тито беше много популярен и в чужбина. Мнозина го възприемаха като сериозен държавник. Защо?

По време на деколонизацията през 1960-те години много държави, основно в Азия и Африка, станаха независими. Тези държави взеха Тито за пример. Партизаните от Народната освободителна армия на Тито се отърваха от чуждестранната окупация по време на Втората световна война до голяма степен сами. И след Втората световна война Тито доказа, че една държава, която някога е била много бедна, може да започне да просперира за относително кратко време. И че също така е възможно да се успокоят вътрешните конфликти, т.е. етническите. Много държави от Третия свят са имали точно такива проблеми - културни, етнически, религиозни. И голяма бедност. Югославия и тук беше пример за подражание.

Факт е също така, че Югославия успя да се опази от влиянието както на американците, така и на Съветския съюз. Тито показа как това може да сработи: той се възползваше от предимствата и на Изтока, и на Запада - и почти не плащаше политическа цена за това.

Тито беше популярен не само в Третия свят, но и на Запад, особено сред левите сили. 

За европейската левица Тито олицетворяваше социализма с човешко лице. Съществуващото в Югославия самоуправление на работниците, което възникна и можеше да възникне само след скъсването със Съветския съюз, се разглежда от западните леви като по-демократичния модел на социализма. За разлика от пълната национализация в Източния блок, в Югославия имаше голямо участие на заетите под формата на работнически съвети. Съществуваше и възможността, в определени граници, да имаш частна собственост и да правиш частен бизнес. Имаше и свобода на пътуване.

Много представители на западната левица приемаха всичко това като доказателство, че е възможно да се изгради справедлив социалистически ред, който да сработи без големите репресии, отхвърлянето и натиска на сталинистката съветска система. Това беше до голяма степен желателно мислене – една илюзия, но много разпространена през 60-те и началото на 70-те години на миналия век.

Когато се обсъждат югославските войни от 1990-те години, особено в чужбина, често се използва метафората за тенджера под налягане: тя къкри през цялото време заради етническото напрежение, но Тито успяваше да задържи капака с авторитарния си режим. Когато той умря, напрежението изби. Съгласни ли сте с тази хипотеза?

Не. Това противоречи на историята. В югопространството, и в Югославия като държава, се живееше много спокойно много дълго време, а възникналите проблеми не бяха междучовешки. Напротив. Всички социологически проучвания, дори през 1980-те години, показват, че когато хората са били питани как живеят със съседите си, те винаги са казвали: „Нямам проблем, че хора от други националности са ми съседи”. Имаше бракове между представители на различни етнически и религиозни групи. Така че тезата, че мултиетническото съжителство неизбежно винаги завършва с убийство, изобщо не е исторически обоснована.

Но възникнаха политически конфликти, които произтичаха от различни интереси, особено социални и икономически. Друг въпрос е как се справяха с тях. Дълбоко съм убедена, че ако с тези проблеми се работеше по различен начин, щеше да бъде избегната ужасната война при разпада на Югославия, както и последвалите го войни.

Вижте и тази наша галерия: