И американците, и европейците се опитваха преди да посредничат в Близкия изток за постигането на решение на принципа на двете държави - Израел и Палестина. САЩ и ЕС дори участваха в т.нар. Близкоизточна четворка. Всичко това приключи с влизането на Доналд Тръмп в Белия дом. Сегашният американски президент не се интересува нито от участието на Европа в близкоизточната политика, нито от поведението на ЕС - Тръмп застана твърдо на страната на хардлайнерите в Израел. Той подпалва фитилите на бурето с барут, засилва напреженията и косвено подклажда насилието между заслепените палестинци и израелските сили за сигурност.

Три невъзможни опции

Какво може, и какво изобщо иска, да стори ЕС в Близкия изток, след като винаги е бил в сянката на САЩ?

ЕС би могъл например да застане на страната на грубата дипломация на Доналд Тръмп. Това би радикализирало палестинците още повече. В такъв случай положението няма да се успокои, а мирният процес ще ес окаже невъзможен за дълги години напред.

ЕС би могъл обаче да застане и на страната на умерените палестинци и да сложи край на техните връзки с Израел. Това също няма да увеличи изгледите за прекратяване на насилието. Освен това подобна стъпка би ускорила края на традиционното трансатлантическо приятелство и би довела до пряка конфронтация с Доналд Тръмп.

ЕС също така би могъл да се изтегли изцяло от Близкия изток и да остави инициативата изцяло в ръцете на хардлайнерите. Това би се харесало на националпопулистите от Полша до Италия, които крещят: "Моята страна над всичко. Другите не ме интересуват". 

И трите опции не са особено умни, особено като имаме предвид, че ЕС никога не е действал единно в Близкия изток. Едни страни-членки симпатизират на палестинците, други са твърдо на страната на Израел. Така като единствено възможен остава само средният път на неутралитета, по който можеше да бъде постигнат консенсус преди появата на Тръмп. Сега европейците нямат друг избор, освен да полагат усилия за постигане на някакъв баланс. 

Все в същия дух?

С други думи: ЕС ще продължи да прави това, което прави от десетилетия - ще продължи да плаща. Най-голямата част от финансовите помощи за палестинците в и извън окупираните територии идва от касите на ЕС, или от страните-членки. ЕС не извършва тези плащания от чисто милосърдие, а ги използва като средство за натиск в шахматната игра в Близкия изток. Палестинският президент твърди, че няма да се остави да бъде изнудван с парични помощи. Но тези милиарди все пак оказват влияние. Без тях ивицата Газа и Западният бряг биха колабирали много бързо. Затова и Израел има интерес ЕС да продължи да играе ролята на мълчалив, и не особено шумен, донор. Без парите от Европа и от ООН, Израел, като окупационна сила, ще трябва да се грижи за благосъстоянието на окупираните палестинци.

Доналд Тръмп също използва парите като лост за натиск. Той прекрати всички американски помощи за палестинците и нагло разчита, че европейците няма да ги оставят да умрат от глад.

Опитите на ЕС да се откъсне от САЩ по отношение на близкоизточната политика идват късно, дори прекалено късно с оглед на пълната каша. Ако ЕС застане на страната на Иран по отношение на ядреното споразумение, автоматично застава срещу САЩ и Израел. По този начин ЕС никога няма да поеме политическа роля в близкоизточния конфликт. Ако Доналд Тръмп продължи да подклажда напрежения със своята безотговорна политика, ще засегне непосредствено интересите на европейците по въпросите на сигурността. Още една война в Близкия и Среден изток, или още една интифада ще доведат със сигурност до нови терористични атентати в Европа и до нова бежанска вълна.

Европа е безсилна

ЕС може да стане самостоятелен и независим от САЩ играч в Близкия изток само ако е единен и притежава политическата воля и съответната военна мощ. Защото в крайна сметка авторитет печели този, който е готов да наложи условията си - ако трябва и с военна сила. Затова САЩ са така незаменими в Близкия изток - защото притежават потенциала да се намесват, когато това е необходимо. А не защото напълно безконцептуалният гняв на Доналд Тръмп е толкова убедителен.

Докато ЕС си спечели подобен авторитет и се въоръжи достатъчно, ще минат години, може би дори десетилетия. Да оставим настрана, че между 28-те страни членки и до ден днешен не съществува консенсус за подобна политика на силата. Така ни остава само едно - да чакаме. Което не е много обнадеждаващо.