Какви са шансовете на политик (не само в България), който се обърне към избирателите си със следния текст: „Прекалено много получавате. А прекалено малко работите. И освен това нашата страна се държи прекалено самостоятелно и трябва да си ограничим суверенитета". Нулеви шансове за подобен политик, нали?

А какво става, ако тези думи са самата истина? Става, което виждаме сега в света. Започва страшна криза, която в крайна сметка докарва хората до там, където те не искат сами да ходят: Докарва ги да работят повече и за по-малко пари. Накарва ги да ограничат суверенитета на държавата си...

На нас, българите, няма защо да се разказва тази история, защото тъкмо тя ни сполетя преди петнайсет години. Не искахме да се разделим с безплатното здраве и образование. Не искахме да закриваме предприятия. Не искахме да ставаме слугите и зидарите на Европа.

Искахме да сме независима държава

И на петата година такъв циклон ни помете, че загубихме всичко това наведнъж. Плюс целите си милиардни лични спестявания. Започнахме да работим за по 50 долара на месец. И т. н. Тоест, кризата стори онова, което ние и нашите лидери се инатяхме дори да си въобразим. Разбира се, стори го дваж по-жестоко и триж по-несправедливо, отколкото бихме го направили доброволно.

Навремето Жан-Батист Колбер, един от строителите на Велика Франция и министър на Луи XIV, е заповядал на армейските оръдия и снаряди да бъде изписано: „Последният аргумент на краля". Та не е лошо да запомним, че и кризата има своя последен аргумент; той е страшен и не подлежи на обжалване.

Какво обаче виждаме днес като масова реакция на европейците и особено на американците? На политиците се забранява да произнасят санкциониращи и/или мобилизиращи реплики. Тоест, продължават да се държат с властта си като с най-слабата власт в историята на човечеството.

Какво обаче искат и чакат от тази власт? Да направи... нещо. Такова, че да стане пак хубаво. В смисъл както преди. „Решете въпроса с пари!" „Ама не може" - казва плахо някой експерт. „Няма, не може. Ако не можете вие - сменяме ви и слагаме такива, които могат", незабавно реагира обществото и отпочва стачки.

Идва ли световно правителство?

Паникьосана, слабата власт енергично начева да действа. Но понеже има на разположение само едно копче - тя просто го натиска и натиска. Тоест: печата пари и национализира, откупува. „Не помага" - съобщава тя плахо на електората след месеци. „Изсипахме три хиляди милиарда долара и не помага." „Тогава накажете някого" - казва умното население. И веднага се сеща за триците.

Внимание! Населението дотук е дало три чувала брашно на капиталистите, но се сеща за 100 трици, които мениджърите са си поделили като бонуси. От последното населението се дразни страшно. И т. н. И какво стои на дъното на този наш кладенец? Какво значи ни чака? Нищо изненадващо: единствено и само споменатият последен аргумент на кризата - рухване на валутата, всеобщо обедняване и загуба на спестяванията, повече работа за по-малко пари и ограничаване на държавния суверенитет. Тоест, поява на елементи на световно правителство и нова световна валута. Същото, което Америка и Европа могат да направят и сега веднага, без да падаме в кладенеца.