Страстите преди и след предсрочните избори, приключили с фиаско за реформаторските партии, бяха последвани от лятно затишие. Обвиненията за загубата, показните покаяния на лидери, както и взаимните нападки между твърдите им привърженици в социалните мрежи секнаха. "Щом вдясно никой с никого не се кара, значи подготвя обединение с някого, за да може да се скарат после" - така знаково лице от т.нар. градска десница в България обяснява затишието около общността.

Малко след това стана ясно, че "Да, България" и ДСБ водят преговори, а целта им е да образуват ядро, около което по-големи и по-малки формации като БЗНС, Зелените и ДЕОС да се обединят. Стремежът очевидно е съвместно явяване на избори, което лидерите на "Да, България" и ДСБ Христо Иванов и Атанас Атанасов обясниха само като технически инструмент за постигане на целите им. 

В две последователни седмици двамата демонстрираха първо сближаване на позициите си в съвместно интервю, а няколко дни по-късно по време на кръгла маса със символното заглавие "Моделът на завладяната държава и опозицията срещу него" съобщиха, че поставят началото на "обща работа". Целта - събиране на обществено доверие за "демонтаж" на управленския модел на еднолична власт, която усвоява и присвоява общите пари, управлява чрез страх и симулация на безалтернативност и "краде бъдещето".

Организационно обединение?

Разбира се, след плахото одобрение за тази стъпка от страна на демократичната общност, заваляха въпроси. Искрени ли са двамата лидери? Ама защо го правят сега, а не преди изборите? Кой е по-десен и може ли по-десен да се кооперира с по-либерален? Ще се скарат ли за подредба на листи преди първите очертаващи се избори? Защо не бяха заедно на парламентарния вот? На този фон бившият председател на ДСБ и настоящ заместник шеф на партията Радан Кънев подмята одобрителни коментари, но това е само предният план. На заден план лансира теза, която звучаща логично или не, може да се превърне в поредния препъни камък за общността. А именно – организационно обединение на формациите.

"Очаквам още на местните избори през 2019 такова обединение да се случи в повечето общини на страната - не защото някой "отгоре" е взел такова решение, а защото никой няма да се довери на разделени или хлабаво коалирани формации, че имат силата и волята за голяма промяна", казва той.

И думите му биха звучали логично, ако реалностите за т.нар. градска десница не бяха малко по-особени. На първо място - извън София тя има малко по-различни характеристики и главната от тях е, че в редица по-малки населени места ДСБ все още е част от РБ, макар на централно ниво въпросът да не стои така. А обединение с партиите от бившия блок биха добавили само негатив към нов опит за опозиционна представителност на демократичната общност. Най-малкото защото с оставането на поста си лидер на СДС Божидар Лукарски доказа, че вече няма нужда и от трикове, за да се покаже близостта между т.нар. Реформаторски блок и ГЕРБ.

И не на последно място, защото горчивата истина за непредставените 4.5% от избирателите е, че РБ започна разпада си, не когато Лукарски обяви "трика" в изборната нощ и блокът взе курс към ГЕРБ и Борисов (защото в крайна сметка всички партии доброволно влязоха в правителството), а когато се прокара за първи път въпросът за единното лидерство.

Т.е. опитът досега показва, че подобен подход има не сплотяващ, а разединяващ ефект, именно заради желанието за доминация на една малка група над друга и обратното.

Ето защо отговорното политическо поведение на този етап не е да се подхваща тема за организационен съюз и разпускане на партии, тъй като това е сигурен начин въпросните формации да се скарат преди да са се събрали.  Още повече, че насочването на подобен процес към организациите по места крие рискове от възраждане именно на РБ. А той като формирование е може би най-вредното нещо, случило се в демократичното пространство у нас. 

И когато се говори за дългоочакваното - според някои закъсняло, а според други не - но в крайна сметка естествено сътрудничество между "Да, България" и ДСБ, е необходимо да се споменат още няколко обстоятелства, извън характеристиките на "дясното" в страната. 

Какво липсва в България

Управлението в България очевидно е подчинено на интересите на Борисов, Пеевски и Цацаров. Интереси напълно видими, преплетени и получаващи потвърждение във всеки един обществен скандал в последната половин година – от избора на ВСС до случаите "Емко" и "Дунарит". На този фон опозоцията на управлението е вяла, а темите, които я вълнуват – посредствени. 

Откакто в Народното събрание липсват представителите на градската десница (ама не тези, които стръвно желаят да са патерица на Борисов или камъчето в обувката му – описанието зависи от това колко е речовит лидерът на въпросния придатък към ГЕРБ), съглашението няма изобличители. А либералната демокрация няма защитници. От парламентарната трибуна вече не се чува анализ на случващото се, а изобличенията са маргинализирани.

Разбира се, държавата не спира да съществува от липсата на тези партии в парламента. Не спират да съществуват и избирателите им, които са малко, но оцелели след всички трусове, причинил досегът на демократичната общност до властта.

Ето защо опитите за тематичен съюз между ДСБ и "Да, България", както и гравитиращите около тях по-малки формации е добре да бъдат насърчени. Но за да се случи това лидерите им трябва да отговарят на два фундаментални за политическото им съществуване въпроси. Първият е: обединявайки се, готови ли са да бъдат опозиция на модела на управление, налаган от ГЕРБ, БСП и ДПС в страната до край, а не "национално отговорно" по модела на РБ да се преврърнат в смокиновия лист за срамните съглашения между Борисов, Пеевски и Цацаров? И вторият: могат ли да бъдат разобличители на модела КОЙ вътре в самата демократична общност или когато стане дума за листи, отново ще се прибегне до трикове и прегръдка с РБ, според които изобличаването на Борисов е комплексарско?

От отговора на именно тези въпроси зависи убедителността на "общата работа", за която заговориха Атанас Атанасов и Христо Иванов. Опциите за отговор са две. Едната е трикът, който вече познаваме. Другата засега не е постигана.