„Който владее миналото, той владее и бъдещето“. Този цитат от романа на Оруел „1984-та“ осмисля напъните на съветската историография и пропагандата на режима на Путин да изопачават и пренаписват обширни пасажи от историята на отношенията между България и Русия.

Добра илюстрация на подобно твърдение са нерешените проблеми за съдбата на заграбените през февруари 1945 г. от съветската окупационна администрация архиви на министерствата, армията и полицията на Третото българско царство. Москва не само още не ги е върнала, както беше обещано по време на посещението на Путин в България през 2008 г.,но и проявява свръхчувствителност към всяка новина за съдбата на многобройните паметници на “жертвите” на Червената армия в България. Фактът, че на територията на страната няма нито един убит в сражения червеноармеец, не пречи на високопоставени руски политици и чиновници и до днес публично да твърдят, че България е била освободена “от фашизма и германските окупатори” с кръвта на съветските войници и офицери. Как всъщност се е родил този мит?

Да си внесеш... трупове!

„Българският въпрос“ е бил централна тема по време на визитата на съветския външен министър Молотов на 12-13 ноември 1940 г. в нацистка Германия. Въпреки радушния прием и декларираните намерения на двете приятелски империи за вечен съюз, настояванията на Молотов за прилапване на Финландия и България удрят на камък. Кремълският емисар поискал Райхът да компенсира СССР с България заради присъединяването на Румъния към силите на оста Рим-Берлин-Токио. Неслучайно дипломатическата кореспонденция на българското правителство около наглата съветска оферта, заедно с информацията на полицията за съветската агентура и участието ѝ в така наречената „Соболева акция“, се оказват в чувалите със заграбените през 1945 г. от България документи. Царството остава напълно неутрално по време на войната между Германия и СССР и дори запазва дипломатическите си отношения с Москва. Това обаче не спасява България от съветска окупация с фатални последици за страната през следващите 45 години.

Когато Кремъл решава да изгради мита за пропитата с кръвта на съветски войници българска земя, пропагандата среща сериозен проблем - липсват жертви на паднали съветски войници за "освобождението" на България от фашизма. Не върши работа и фактът, че единствените споминали се в България съветски воини са докараните за лечение от Румъния бойци, ранени в Яшко-Кишиневската операция. Бургаското военно гробище пък е попълнено с телата на 90 съветски солдати, отровили се с метилов алкохол, свидетелства шефът на българския държавен архив Михаил Груев. Въпреки многобройните случаи на грабежи, съпроводени със стотици изнасилвания и убийства, броят на разстреляните в България съветски престъпници с униформи е нищожен, а деянията им хич не се връзват с идеята за братски могили на героите от „второто“ освобождение.

Решението е само едно – да се докарат трупове на съветски войници, убити в боевете в Югославия, и с тях да се оформят няколко съветски военни гробища в българските градове. По време на зловещата операция телата на повече от 200 съветски войници са докарани от Сърбия в България. Видин е една от крайните дестинации на печалния „внос“.

Защо не връщат архивите?

Преговорите за връщане на задигнатите и задържани в руски хранилища български държавни архиви на практика са преустановени и досега не са довели до някакъв резултат. Единственото, което се знае за тях, е че става дума за около 120 чувала с документи, стоварени на пристанище Лом през 1945 г. за изнасяне към СССР. Голяма част от тях се съхранява в Трофейния архив на Русия и в хранилище, намиращо се южно от Москва. По думите на бившия посланик на България в Русия Илиян Василев, документите се държат в насипно състояние, без да са подредени и класифицирани.

„Руската страна е поставила искане да им плащаме по 1,74 долара за всяка страница ксерокопирана архивна единица. По-висока цена е била искана само от организацията за съхраняването на паметта за Холокоста „Яд Вашем“. А за предоставяне на оригиналите не може и дума да става“, разказва Михаил Груев.

Той не крие, че вина за сегашното състояние на проблема носи и българската страна. За разлика от България, Полша е отделила значителни средства и е командировала в Русия доста свои специалисти, които да работят със заграбените полски архиви. Австрия и Унгария също са успели да получат голяма част от заграбеното. Илиян Василев потвърждава факта, че България е закъсняла с исканията си да придобие отвлечените си архиви. „Сега сме поставени в ситуацията на „Параграф 22“ - за да получим нещо, трябва подробно да опишем какви документи точно искаме. Но няма как да го направим, защото нямаме детайлна информация за съдържанието на задигнатото от съветските служби“, казва Василев.

Идва ли краят на фалшификациите?

Михаил Груев гледа песимистично на възможността български историци да влязат в руските архиви. Илиян Василев вижда много тясна връзка между обсебването и преиначаването на паметта и съдбата на паметниците в общата история на България и Русия. „Съветските паметници в България са издигнати, за да маркират територията, завоювана от Червената армия. Те са фундаментът за манипулации, стъпващи върху чувството за вина и признателност. Когато ти натякват, че сам не можеш да се „освободиш“, непременно ти напомнят, че трябва да си признателен, когато друг те е „освободил“, казва Василев. По думите му, съветските паметници в България са създадени, за да маркират и възпроизвеждат чувството на българите за принадлежност към руския и съветския свят.

„Има два начина за справяне с тази действителност. Първият е тя да се остави на времето и да изпадне в забвение. Все по-малко българи посещават Русия или учат в тази страна. Намалява и броят на хората, които възприемат манипулираната история на българо-руските и българо-съветски отношения, върху които Москва може да проектира своите интереси и желания.

Вторият и много по-сигурен начин за справяне на българите с фалшификациите в собствената си история е те да осъзнаят липсата на паметниците, които са забравили да издигнат. Това са паметниците на горяните, на българските възрожденци, политици, учени и културни дейци. Това са и паметниците на спасители на България, като добруджанския герой генерал Колев, или на владици като Методи Кусев. Това е паметта, на която все още не отдаваме дължимото или просто подминаваме“, заключава Илиян Василев.