Помните ли какво беше казал Бойко Борисов за себе си? Веднъж го бяха питали защо толкова често се показва по телевизията, а той отговори: „Не обичам да не ме харесват“. Е, днес е ясно, че си е сбъркал професията. Щом приоритетът му е бил да се харесва, трябвало е да стане не гангстер, пожарникар, полицай или политик, а прокурор. От последните няколко дни се разбира, че по-лесен обект за харесване от прокурор няма.

Вижте Сотир Цацаров например – беше най-охулваният магистрат само допреди 300 часа, а сега по социалните мрежи пише „Цацаров – президент!“ БСП, която го наричаше политическо назначение на ГЕРБ, сега го определя като независим и като професионалист с кураж. Куп медии, които отчаяно преразказваха прогнилата и унизителна процедура по силовото му налагане за главен прокурор, сега пишат как прокуратурата най-сетне започнала да работи под неговото ръководство. Доскоро имаше и анализатори, които твърдяха, че заради Цацаров и доскоро управляваното от него съдилище България е загубила най-много дела в Страсбург. Една част от тях сега мълчи, а друга част казва, че Цацаров се е еманципирал от Борисов и сега „има своя игра“ - налага независимост.

Най-после обрат?

Не е ясно какво всъщност е главният прокурор – ангел, демон или homo sapiens. За тази преценка трябва малко повече време и много повече емоционална дистанция. Но има преценка, за която хич не е рано, и тя се отнася до публиката. Защо прокурорите изведнъж бяха харесани? Голяма част от медиите взе да ги оценява високо не защото професионалната им дейност е довела до някакъв резултат, а защото им се е чул гласът. И защото този глас взе да прави проблеми на двама-трима политици.

Има нещо дълбоко нередно в този обрат. Първо защото това е тип одобрение, което се дава на политическа структура, а прокуратурата не би следвало да се разглежда като такава. И второ, защото това одобрение косвено издава нашата незряла представа за проблемите на прокуратурата. В тази представа прокурорите биха си гледали съвестно работата, стига да отхвърлят политическия хомот. Това е наивно и крайно невярно. Българската прокуратура не работи добре от прекалено дълго време и при прекалено разнородни политически господари, за да допуснем, че чак при кадровика Цветанов е загубила дар слово и способност за действие.

И три живота не стигат!

Извън очевидните си политически зависимости от 20 години насам, голяма част от прокурорите имат проблеми с намирането, опазването и внасянето на доказателства, писането на кохерентни обвинителни актове, познаването и прилагането на съдебна практика, изграждането на обвинителна стратегия, намирането на мотивация за работа и отстояването на професионална солидарност. И тук дори няма да броим катастрофалното инфилтриране на тази професия със самозванци с интелектуалния ранг на Цветанов и с ценностния ориентир на Остап Бендер. Ето това са истинските причини да има неработеща прокуратура, прославила се и в Брюксел. И дори Цацаров да е наистина ангел, пак ще му трябват три земни живота за да махне ръждата от тази институция.

Какво от всичко изброено се е променило, че да заслужи внезапния изблик на доверие към държавното обвинение? Нищо. Променило се е само публичното говорене на няколко прокурора, като отгоре на всичкото говоренето им се състоя в деликатен момент и по политически повод. Нещо толкова паневропейски дискредитирано като съдебната власт би следвало именно да си мълчи в деня за размисъл преди изборите, а не обратното. Ако ли се налага да говори, би следвало да го прави максимално ненатрапчиво.

Напънала се планината и родила... бълха!

Много хора в България вече 20 години виждат в прокурорите нещо, което изобщо не е работа на едно обвинение – да приказва смело срещу разни политици, например. Така се беше харесал навремето Иван Татарчев, защото не спираше да говори срещу комунистическата партия и да се заканва да напълни килиите с членове на Политбюро и ЦК. Тази планина роди не повече от бълха. Членовете на Политбюро доживяха до преклонна възраст, а голяма част от обвинителните актове станаха за посмешище пред студентите.

Проблемът на българските прокурори никога не е бил в това, че не умеят да приказват. А в това, че се налага и да работят.

Автор: Т. Ваксберг; Редактор: Е. Лилов