С разтърсващата убеденост на 8-годишно дете аз просто знаех, че краят на света ще настъпи още преди Нова година. Този край си имаше и име, което грозно ръмжеше нощем в главата ми: Баррри Голдуотъррр. Макар че истинският виновник за апокалиптичните ми очаквания се казваше не Бари, а Телефункен и по цял ден уж невинно ми намигаше със зеленото си око във всекидневната.

Кръвожадният ястреб

Година по-рано Ли Харви Осуалд беше застрелял Джон Кенеди, а година преди това от Телефункен за пръв път чух думите „Трета световна война”. Така през този ноември 1964 в съзнанието ми всичко се окръгли: САЩ и СССР щяха да се сбият с атомни бомби, понеже така искаше кръвожадният Бари. „Ястребът”, както в един глас повтаряха Телефункен и дядо ми. В какъв смисъл ястреб аз не разбирах много, но знаех, че дядо ми като партиец е на страната на Съветския съюз.

Жалех го от сърце, защото по време на семейните обеди в неделя не успяваше дори супата си да дояде. Край масата сядахме единайсет души и ако не броим децата, всички останали начаса подхващаха дядо ми партиеца. Прогнил, ама хубаво мирише - обаждаше се например вуйчо, който наскоро се беше върнал от екскурзия в Западна Германия с новичкото си Рено Дофин.

Защо е прогнил капитализмът не ми беше съвсем ясно, но бях безрезервно съгласен с дядо, че атомните му бомби ще ни изтрепат като мухи. И когато, след още няколко злобни подмятания за найлонови чорапи, за Берлинската стена и за битълсите, дядо ми партиецът пламнеше като факла в главата и захвърлеше сервиетката си в чинията с недоядена супа, аз тръгвах да го гоня към балкона, за да го успокоявам.

Вечерно време семейните дисиденти се събираха край Телефункена, четяха на глас „Златния телец”, въртяха копчетата в търсене на джазова музика или на същите тези битълси и продължаваха да се заяждат с дядо ми партиеца - вече задочно, понеже той имаше кръвно и си лягаше рано. През талашитената стена, зад която спяхме със сестра ми, ясно ги чувах как се кикотят и припяват на радиото. Просто да не повярваш! Бари всеки момент ще натисне копчето, а те се смеят и си приказват за панталони от тревира и за Рио де Жанейро...

Разпердушиненият пъкъл

По цяла нощ сънувах ястреби с извити клюнове и кандидат-президента Голдуотър с два оголени кучешки зъба, какъвто го знаех от карикатурите във вестника. В училище получих първата си двойка, просто защото ми беше все едно - нали и без това светът скоро щеше да изгори в атомния пъкъл - а следобед се завирах под ореховата маса в трапезарията и часове наред меланхолично наблюдавах шемета на прашинките в епруветката на слънчевия лъч, очаквайки всеки миг воя на сирените. Мислено бях подредил почти всичко: и прощалното стихотворение за мама, и скъпоценната си количка мерцедес, и деветия си рожден ден, който няма да дочакам... Докато един ден мировата ми скръб брутално беше разпердушинена от Телефункена, който с басов глас ми съобщи, че за президент на САЩ е избран... Линдън Джонсън.

Автор: Александър Андреев, Редактор: Даря Попова-Витцел