Берлинската стена пада на 9 ноември 1989 г.. Няколко месеца по-късно - през юли 1990 - източногерманската Централна банка сдава суверенитeта си върху монетарната политика и прехвърля правомощията си на западногерманската Бундесбанк. Това означава внезапната кончина на източногерманската марка, а западногерманската "дойче марк" става официално платежно средство и в Източна Германия. Намиращите се в източногерманските банки пари автоматично са конвертирани в дойче марки. Близо 17-милиона източногерманци обаче имат на разположение само 6 дни, за да обърнат спестяванията си в западни марки, иначе рискуват да ги загубят.

Обмяната обаче не е възможна в брой - за целта не са отворени обменни бюра, а всички източногерманци трябва да внесат парите си по сметка в банка, за да бъдат обърнати те автоматично в дойче марки. Обмяната е извършена по два разменни курса: всеки има право да обмени 6 хиляди източногермански марки по курс 1:1, а всички спестявания над тази сума са обменени по курс 2:1.

Обединение на всяка цена

Как обаче да си обясним, че преминаването към западногерманската марка е изършено толкова бързо - без Бундесбанк да знае какво е истинското състояние на източногерманската икономика, какви са нейната производителност и конкурентоспособност? Икономическият експерт проф. Вилфрид Фурман от университета в Потсдам смята, че тогавашният канцлер Херлмут Кол е искал бързи решения, които да направят обединяването на двете Германияя необратим процес. Той е искал да подпечата тази сделка на всяка цена, казва Фридман, който е и експерт по монетарна политика.

Преминаването към дойче марк е извършено въпреки сериозните резерви от икономическо естество на федералната Бундесбанк. По онова време според едни обменният курс е много щедър, според други той е мощна дотация за източногерманците, тъй като заплатите, наемите и пенсиите са преизчислени по курс 1:1. А поставянето на горна граница от 6 хиляди марки, които могат да бъдат обменени едно към едно, цели да излязат на светло всички пари и да бъде попречено на спекулантите, които разполагат с вътрешна информация, да станат милионери за една нощ.

Още от самото начало централната банка на Източна Германия има трудна задача: дълбоките промени, настъпили след края на Втората светона война, са само началото на тази тежка битка. Де факто тогава страната е управлявана от победителките във войната, а самите германци почти нямат думата. Старата райхсмарка продължава да бъде официално платежно средство в условията на един процъфтяващ черен пазар. В онези тежки времена най-важното нещо е как да се оцелее.

След като в средата на 1948 година в западните зони с валутната реформа се въвежда западната марка, Съветският съюз прави същото в неговата източна окупационна зона. Така се раждат Дойче Нотенбанк и нова валута - източногерманската марка. През 1968 година централната банка е преименувана на държавна банка на ГДР. Както повечето централни банки, и тази на ГДР отговаря за печатането на пари и трябва да контролира паричния поток. Но в същото време тя е подчинена пряко на финансовото министерство и обслужва сметките на официалните институции и държавните предприятия. Друга важна нейна задача е да не допусне възникването на паралелен, черен валутен пазар  в страната.

Независимо че винаги и била под контрола на правителството, през 1974 година централната банка на ГДР със закон е поставена на подчинение на Министерския съвет, което окончателно слага край на илюзиите за някаква самостоятелност на банката. Със сключването на икономическия и валутен съюз банката губи всякакво основание да продължи съществуването си и нейната собственост е разпродадена. А части от активитие ѝ - обезценената източногерманска валута, служителите и архивите - са прехвърлени първоначално към Staatsbank Berlin, а по-късно (през 1994) към държавната банка за развитие KfW.

Живот след смъртта

Но какво се случва с източногерманските пари в брой? По информация на KfW, в навечерието на валутния съюз в банки са били депозирани 620 милиона банкноти на стойност 17,8 милиарда (източногермански) марки. Общо 431 милиарда източногермански марки са били обменени в дойче марки - 62 милиарда по курс 1:1 , а остатъкът при разменен курс 2:1.

Банките, изведнъж заляти от валута без никаква стойност, трябва бързо да решат какво да правят с нея. Около 450 хиляди тона монети с номинална стойност от 640 милиона марки биват претопени с цел повторно използване на ценните метали, основно алуминий. За банкнотите е намерено друго решение - те са "погребани" в тайни подземни тунели край Халберщат, в провинция Саксония-Анхалт. Сред тях са и чисто новите купюри от по 200 и 500 марки, които все още не са били пуснати в обръщение. Тогава се предполагало, че високата влажност и лошото качество на хартията, върху която са отечатани банкнотите, бързо ще доведе до тяхното разлагане. Но това не се случва.

След като кражбите зачестяват, в началото на 2002 г. отговорната за тези пари KfW решава да изрови всичко, което е останало от общо 3-те хиляди тона погребани под земята пари в брой. Цялото това количество банкноти, примесени със стара покъщнина, е натоварено на камиони и откарано в пещи за изгаряне на отпадъци. Общо са били направени 298 курса.

Победителят взима всичко

Но това не е цялата история. Много източногермански марки не биват депозирани в банки в дадения за това 6-дневен срок - банкноти на стойност 600 милиона марки и монети за 960 милиона марки. Към това трябва да прибавим и 900 милиона марки в 4,4 милиона частни банкови сметки, както и 3,2 милиарда марки в 74 хиляди сметки на фирми, които не са обърнати в западногермански марки. Тези пари завинаги потъват в забвение.

Накратко: осъщественият много набързо валутен и икономически съюз не само подписва смъртния акт на източногерманската марка, но и изяжда спестявания на източногерманските граждани за милиарди марки. Но за тогавашния канцлер Хелмут Кол е важно не какво е икономически целесъобразно, а какво ще влезе в учебниците по история.

Днес от някогашната източногерманска централна банка е останало само това: спомените ни за нея и валута за 1,5 милиарда марки без никаква стойност.