Руско-украинската криза не само изостри отношенията между Русия и НАТО, но и отново вкара в дневния ред един все още възпален исторически сюжет: как преди 24 години Горбачов допусна НАТО да стъпи първо в бившата ГДР, а по-късно и в Източна Европа? Дали САЩ формално са се ангажирали пред СССР да не разширяват военния съюз в източна посока? Руски дипломати редовно твърдят, че такива обещания са били дадени, за да се съгласи Москва да изтегли войските си от ГДР. После обаче САЩ нарушили обещанието и приели в НАТО цели 12 източноевропейски страни.

Харвардската преподавателка Мари Илис Сарот публикува в своя монография, както и в списанието "Форин Аферс" и вестниците "Гардиън" и "Ди Цайт", своя версия на случилото се - на базата на наскоро разсекретени архиви. Те показват, че на Русия никога не са били давани писмени гаранции за неразширяване на НАТО. Но представители на САЩ и на ФРГ на няколко пъти са правили подобни устни изявления и, всъщност тъкмо в резултат от тези изявления, Москва по онова време дава зелена светлина за обединяването на Германия. Мери Сарот твърди, че именно тази интрига от началото на 90-те години и до днес обременява отношенията между Москва и Вашингтон, защото руснаците се чувстват излъгани.

Сложният ребус пред Хелмут Кол

В началото на 1990 година бъдещето на НАТО се превръща в често обсъждана тема между тогавашния президент на САЩ Джордж Буш (старши), неговия държавен секретар Джеймс Бейкър, германския канцлер Хелут Кол, външния му министър Геншер и английския външен министър Хърд. На 6 февруари Геншер казва на Хърд, че за Москва е направо изключено НАТО да се разшири на територията на ГДР, камо ли пък другаде в Източна Европа. Геншер предлага НАТО да излезе с прессъобщение, в което се казва, че НАТО не възнамерява да разширява територията си на изток. Три дни по-късно американският държавен секретар Бейкър разговаря в Москва с Горбачов. Бейкър си води записки и маркира със звездички най-важните думи. Ето част от тези записки: „Краен резултат: обединена Герм., числяща се към *(полит.) променен НАТО - *чиято юрисд... Няма да се разширява *на изток!”.

По същото време Кол и Геншер също се готвят за посещение в Москва. Бейкър връчва на западногерманския посланик в Москва тайно писмо до Хелмут Кол. В него Бейкър пише, че пред Горбачов той е формулирал като въпрос най-важния пункт от преговорите: „Дали предпочитате обединена Германия извън НАТО, независима и без американски войски – или пък Германия като член на НАТО, като това е скрепено с уверението, че юрисдикцията на НАТО няма да се разшири дори един сантиметър в източна посока спрямо сегашното положение.” Бейкър навярно е описал варианта „необвързана Германия” по такъв начин, че да не се хареса на Горбачов. Според самия държавен секретар, Горбачов отговорил така: „Определено неприемливо би било каквото и да е разширяване на НАТО.”

Над този доклад на Бейкър по-късно работи щабът на Съвета за национална сигурност във Вашингтон, който стига до извода, че подобно решение е непрактично. Ето защо Съветът изготвя второ писмо до Хелмут Кол от името на президента Буш, което канцлерът получава малко преди да потегли за Москва. Според писмото, вместо уверението на Бейкър, че НАТО няма да се разширява на изток, на Москва трябва да се предложи "територията на сегашната ГДР да получи специален военен статут". Какъв точно ще бъде този статут писмото не посочва, става ясно обаче, че планът е цяла обединена Германия да бъде член на НАТО. Това предложение обаче трябва да се опакова в някаква приемлива за Горбачов форма, така че документът предвижда за Източна Германия няколко формални ограничения, например – неразполагане на определени родове войски на НАТО. Така в навечерието на посещението си в Москва на 10 февруари 1990 година Хелмут Кол се оказва в сложна ситуация. По един и същи въпрос е получил две писма – от Бейкър и от Буш – които съществено се различават. В писмото от Буш се намеква, че НАТО ще се разшири на изток, според писмото на Бейкър обаче това няма да стане. Според архивите в германското канцлерство Кол избира по-мекия вариант, защото се надява, че така Москва по-лесно ще се съгласи с обединяването на Германия. В разговора си с Горбачов канцлерът това и казва: НАТО няма да се разшири на територията на тогавашната ГДР. Успоредно се водят и разговори между външните министри на двете страни, в чиито рамки Геншер казва същото на съветския си колега Едуард Шеварднадзе: „За нас е ясно, че НАТО няма да се разширява на изток.” Но писмени уговорки по въпроса няма. Горбачов се осланя на устната договореност и дава зелена светлина за обединяването на Германия.

Как Кремъл беше "подкупен"

Оттук насетне външнополитическият екип на Буш следва ясен курс: вече не се дават никакви обещания, че НАТО няма да се разширява на изток. Кол също коригира своите изявления в съзвучие с американската линия, както показва протоколът от срещата му с Буш на 24 и 25 февруари 1990 в Кемп Дейвид. Джордж Буш (старши) не крие от Кол как гледа на евентуалния компромис по отношение на Москва: „Да върви по дяволите. Ние се наложихме, не те. Не можем да позволим на Съветите в последния момент да превърнат поражението си в победа." Кол му възразява, че двамата трябва да намерят начин да удовлетворят Горбачов. И в крайна сметка всичко опирало до пари, казва Кол, на което Буш отговаря, че „джобовете на канцлера са дълбоки”. Така възниква една последователна стратегия, чиято цел (както по-късно обяснява тогавашният съветник по националната сигурност на САЩ Робърт Гейтс) била „да се подкупят Съветите”. Подкупът трябвало да плати Германия, пише Мери Сарот.

Предположението на Буш и на Кол се оказва вярно: Горбачов е готов да отстъпи, стига да получи съответното обезщетение. На него му трябват пари. Тогавашният посланик на САЩ в Москва Джак Матлок отбелязва, че Горбачов все повече прилича не толкова на човек, който държи властта, а на „лидер под силен натиск”. Според американския дипломат, в СССР са налице многобройни признаци за криза: „...бързо нарастваща престъпност, набиращи скорост антиправителствени демонстрации, избуяващи сепаратистки движения, мрачни икономически тенденции..., бавно, несигурно прехвърляне на властта от партията към държавата и от центъра към периферията.”

Москва получава пари, но само пари

Без външна помощ Москва нямало да се справи с тези проблеми. Оставало само да се отговори на въпроса дали ФРГ може да окаже тази помощ, но без да възниква впечатлението, че плаща на Горбачов, за да одобри членството на бъдеща Обединена Германия в НАТО, и то при положение, че вече няма никакви сериозни спънки за източното му разширяване. Трудна задача, която Кол решава на два транша: първо в личната си среща с Горбачов през юли 1990 и после с два много емоционални телефонни разговора през септември. В крайна сметка Горбачов се съгласява Обединена Германия да членува в НАТО, но настоява за мерки, които да опазят политическото му достойнство. Например: съветските войски да се изтеглят от тогавашната ГДР чак след четири години. Освен това Москва получава дванайсет милиарда германски марки, плюс три милиарда марки като безлихвен кредит, за да покрие някои от разходите – примерно за жилища за съветските войници, които ще бъдат изтеглени от ГДР. Едно нещо обаче Москва не получава: гаранции, че НАТО няма да се разширява.

На пръв поглед САЩ печелят. Те и ФРГ сръчно са заобиколили Горбачов и са успели да постигнат разширяването на НАТО върху територията на тогавашната ГДР, без да дават никакви обещания за бъдещето. Но както далновидно пише Джеймс Бейкър в своите мемоари: "всеки успех носи и семето на бъдещи проблеми. В случая ролята на "семе" изигра фактът, че след края на Студената война Русия се оказа в периферията на Нова Европа.

Един млад офицер от КГБ, който през 1989 година беше стациониран в ГДР, десет години по-късно си припомня за онези времена и в едно интервю с горчивина описва завръщането си в „един Съветски съюз, който беше изгубил мястото си в Европа”. Той се казваше Владимир Путин и един ден щеше да получи властта, необходима му, за да заличи онова огорчение, пише Мери Сарот в британския „Гардиън”.