Като момиче Зофия Подзорска посещава гробовете на сестрите си всяка седмица. „Само гробът на момчето липсвашe", казва 75-годишната жена. „Момчето" е брат ѝ Станислав. Той умира едва 11-годишен през 1943, три години преди Подзорска да се роди. „Знаех, че две от сестрите ми са се разболели и са починали рано", спомня си тя. „За момчето родителите ми казаха само това, че е било в лечебницата в Люблинец".

Люблинец се намира на около 100 километра от родния дом на Подзорска. Тялото на Станислав е погребано там в масов гроб. На това място не горят свещи, почти няма и цветя - само една ламаринена табела с надпис съобщава, че това е „Мемориал за отдаване на национална почит". А отдолу пише: „Масов гроб на 194 деца - жертва на експерименти, извършени от националсоциалистите в периода 1942-1944".

Нацистите са смятали деца като Станислав Полок за ненужно бреме за обществото. Момчето е страдало от епилепсия. „Малко преди да започне Втората световна война състоянието му се подобри", спомня си баща му години по-късно. Въпреки това през 1942 година Станислав е изпратен в Люблинец. „Не искахме да се съгласяваме, но ни обясниха, че това е разпореждане на властите", казва бащата пред следователите.

Упълномощени да убиват

По разпореждане на Хитлер лекарите е трябвало да съобщават за всички случаи на хора с психически или физически увреждания. Случаите са били давани за преценка на „експерти"от Правната комисия на Третия райх, където се е решавало кои пациенти да бъдат умъртвени. После Комисията изпращала съответното „пълномощно за действия" на лекарите, които е трябвало да го изпълнят - т.е. да умъртвят пациента: „Няма никаква причина установените правила да не бъдат прилагани над деца", пишело в подобни разпореждания. Германската лекарка Елизабет Хекер, която работела в клиниката в Люблинец, също е била сред „изпълнителите". Тя описва в писмо случай на момче с увреждания и моли Правната комисия „скоро да получи съответното „разрешително за действия".

„Първоначално не искаха да ми го покажат", разказва  Ян Полок за първото си посещение при сина си в Люблинец. „Накрая все пак го облякоха и ми го доведоха", спомня си той. Лекарите не дали никаква надежда, че синът му ще оздравее. „Още в самото начало предположихме, че му дават нещо", казва Полок 26 години по-късно пред разследващите. Синът му винаги бил физически много силен, но на свиждането изглеждал съвсем слаб. На 4 септември 1943 година Станислав Полок внезапно умира, което силно шокирало родителите му. А сестра му Зофия Подзорска научава чак от започналото десетилетия по-късно разследване, че брат ѝ е бил убит умишлено.

Приспивателни като средство за евтаназия

Германците поемат контрола над лечебницата в Люблинец в първите дни след окупацията на Полша. През есента на 1941 година е открита „Детската психиатрия" под ръководството на доктор Елизабет Хекер. Заедно с три други лекарки тя преглежда новопостъпващите деца и младежи, за да ги разпредели по съответните отделения. Нелечимо болните Хекер изпраща в „отделение Б". То е било разположено на територията на стар чифлик, където шефът на болницата Ернст Бухалик раздавал на младите пациенти таблетки с луминал.

Самият Бухалик твърдял, че приспивателното било нужно, за да предпазва психически болните деца от това да се самонараняват. В действителност обаче лекарите в нацистка Германия често използвали луминал като средство за евтаназия. Бухалик също е бил специално обучен как се евтаназират деца – за целта е бил инструктиран в канцеларията на фюрера и пратен на „обучение" в детското психиатрично отделение в Бранденбург-Гьорден.

В отчетите на болницата в Люблинец  персоналът старателно е записвал дозите с луминал за пациентите. На 235 деца на възраст между 1 и 14 години е било давано въпросното приспивателно. От тях 221 умират. През 1965 година прокуратурата в Дортмунд започва разследване срещу Ернст Бухалик, Елизабет Хакер, четирима лекари-асистенти и осем санитари. Подозренията срещу Елизабет Хакер са тежки. Защото именно тя е решавала кои деца да отидат в „отделение Б".

Доказателствата са много

Хекер е била амбициозна лекарка. Тя не е била омъжена, нито е имала деца. В името на медицинското си образование и по-нататъшната си квалификация често е сменяла местожителството си. Хекер е на 46 години, когато пристига в Люблинец през 1941 година. Тя е осъзнавала възможностите, които националсоциализмът ѝ е откривал в кариерно отношение и се е възползвала от тях. В една своя статия, писана по онова време, тя отбелязва, без много да го крие, че използва мозъците на убитите деца за изследвания.

„Когато съобщавахме на доктор Бухалик, че някое от децата вече се държи съвсем спокойно и няма нужда да му се дава повече луминал, той настояваше да продължаваме със същите дози", казва Агнешка Масталерц през 1967 година. От март 1924 тя работела като санитарка в Люблинец. Масталерц смята, че доктор Хекер е била наясно, че луминалът е бил използван като средство за евтаназия, още повече, че именно тя е решавала кои от тях да бъдат подлагани на това „лечение". Архивни документи от това време също доказват вината на д-р Хекер.

Кариера във ФРГ

Краят на войната Хекер продължава кариерата си. През 1945 година бяга в Западна Германия. Нейният случай попада под разпоредбите на параграф 131 от Конституцията на Западна Германия, според която, избягалите от Полша германски държавни служители са реабилитирани. Хекер се пренася да живее в град Зиген, провинция Вестфалия - на място, където никой не я познава и където може да остави миналото зад гърба си.

В следвоенна Германия  Хекер дори се издига в кариерата. През 1952 година тя основава клиника за детска психиатрия в град Гютерсло. През 1979 година става почетен член на Германското дружество за детско-юношеска психиатрия. Това звание ѝ е отнето чак години по-късно, когато става ясно, че е била свързана с нацистката програма за евтаназия. Наказателното дело срещу нея е прекратено през 1969 г.