Изборната победа на Доналд Тръмп изобщо не ме изненада. В САЩ се случи това, което се случи и във Великобритания при гласуването за Брекзит: мейнстрийм медиите просто застанаха на едната страна и предупреждаваха избирателите за опасностите, произтичащи от другата страна, която в техните очи олицетворяваше закостенели възгледи и расизъм. И какво стана? И в двата случая избирателите гласуваха точно за онази, "опасната друга страна".

Не бива да забравяме и социолозите. В Щатите до последния момент те прогнозираха победа за Хилари Клинтън. Защо ли? Лично аз имам две обяснения за това. Първо: теорията за "спиралата на мълчанието" на германската социоложка Елизабет Ньоле-Нойман все още е валидна. Според нея, хората изразяват възгледите си само тогава, когато са сигурни, че те са в унисон с общественото мнение. И второ: имаше и други социологически проучвания, които обаче мейнстрийм медиите сметнаха за маловажни. Те просто ги отхвърлиха, защото не пасваха на техния мироглед.

Повече факти вместо възмущение!

Излиза, че и ние, журналистите, се провалихме подобно на социолозите. Като казвам "ние", имам предвид както американските, така и германските представители на медиите. Явно в работата си мнозина са верни на принципа: Не може да се случи това, което не бива да се случва! Точно затова и не взехме Доналд Тръмп насериозно. Ние му се присмивахме и си мислехме, че кандидатурата му е просто една лоша шега. Не се събудихме дори и след първичните избори - когато номинацията му за кандидат за президентския пост вече беше факт.

Не, американците не може да са толкова глупави, че да дадат гласа си за един лъжец и подстрекател! Така си мислехме. И продължихме да се възмущаваме от всяка негова изцепка. Опитахме се да го разобличим като "проповедник на омразата". Пропуснахме обаче да спорим с него по същество и да зададем тъй важния въпрос: Кой нерв засегна Тръмп сред избирателите? "По същество?", ще възроптаят вероятно колегите ми и ще отговорят, че този човек е далеч от каквото и да било съдържание.

Нарекохме Тръмп "представител на постфактологическото съвремие". Но ние самите придържаме ли се към фактите? Много по-лесно е да пишем възмутени коментари, с които да си осигурим ръкоплясканията на колегите. Беше ни уютно в нашия собствен свят с нашите мнения, потупвахме се един другиго по рамото и се чувствахме отлично в моралното ни превъзходство. Така ние опазваме ценностите и се грижим за абсолютно коректния политически език. Ние наостряме уши, отваряме очи и се нахвърляме срещу всяко изявление, което и дори отчасти малко намирисва на дискриминация срещу някое малцинство. След това хвърляме поглед в нашия оръжеен склад на политическата коректност и при нужда вадим подходящата бухалка: хомофобия, ислямофобия, сексизъм или популизъм.

От какво пазим народа?

Само че така ние, журналистите, повече се възмущаваме, отколкото информираме. А дори и когато информираме, го правим много предпазливо. Преди време Джовани ди Лоренцо, главният редактор на германския "Ди Цайт" въведе термина "обгрижвано информиране": през януари 2016 криминологът Кристиан Пфафер се оплака, че получил указания от един телевизионен журналист да не говори за "бежанци" във връзка със сексуалните изстъпления в Новогодишната нощ в Кьолн, защото това щяло "да отрови културата на гостоприемство". Народът само това чакал, за да бъде съблазнен от популистите. Именно благодарение на тази лъжовна загриженост обаче ние, журналистите, проиграваме доверието на хората и помагаме на популистите, срещу които всъщност искаме да се борим. Апропо популисти: ние опростяваме нещата, когато наричаме популист всеки политик, който иска ограничаване на миграцията. "Може би в някои отношения т.нар. популисти са големите реалисти", написа издателят на германския "Ханделсблат" Габор Щайнгарт след изборите в САЩ. Той обаче е по-скоро изключение в гилдията. Повечето продължават да обявяват избрания президент на САЩ за превъртял мачо, който на драго сърце искал да бъде Мусолини, и да наричат избирателите му "стари и необразовани". Само че подробните анализи на изборите в САЩ показват, че това не е вярно.

Да излезем от нашия елитарен свят!

Същото се отнася и до твърдението, че избирателите на "Алтернатива за Германия" били преди всичко безработни или пък ниско платени работници и аутсайдери. Всъщност "Алтернатива за Германия" е партия на добре печелещите и образованите - както стана ясно от изследване на Кьолнския Институт за германска икономика, публикувано през април тази година.

Ние, журналистите, най-после трябва да се занимаем с въпроса: На какво се дължи това и дали загрижеността на тези граждани е оправдана? Ако не излезем от нашия елитарен свят, новината в деня след изборите за Бундестаг през 2017 година може и да гласи: "Медиите също допринесоха за триумфалната победа на Алтернатива за Германия".

 

*Заглавието е на редакцията