Шест години са минали, откакто Файсал Шариф не живее при родителите си. На 18 години напуснал бащиния си дом, за да следва. През шестте години на отсъствие е пътувал много по света, работил е и  е създал свое собствено семейство. Но по-късно, вече на 24 години, трябвало да се върне в хотел „Мама“ – макар и не по собствена воля. „Имаше периоди, в които чувствах, че съм се провалил“, признава той.

Файсал казва, че освен със следването в Имперския колеж, Лондон го е привличал и с множеството възможности за прекарване на свободното време. „Но изведнъж Лондон заприлича на мъртъв град“, казва той. Заради пандемията всичко замряло – дори научната му практика била отменена, немислими станали и всякакви срещи с приятели и празненства.

Ефектът на бумеранга

Много от състудентите на Файсал се върнали в родните си страни, тъй като не можели да си позволят да останат в затворения от локдауна Лондон с неговите високи наеми. И Файсал нямал друг избор.

„Нямаме данни за цяла Европа, но знаем, че в Хърватия преди пандемията 44% от младите хора са живеели заедно с родителите си, а след избухването на пандемията делът им е нараснал до 78%. Смятаме, че тенденцията е подобна и в другите страни“, казва Мерал Нур от Европейския студентски съюз.

Младите хора са силно засегнати от пандемията, защото мнозина са принудени да се върнат при родителите си. „За тях тази ситуация означава загуба на самостоятелност“, казва Манон Дешайе от Европейския младежки форум.

Картината в Европа е много различна

И преди пандемията се наблюдаваха сериозни различия между отделните европейски държави. За скандинавските страни винаги е било нормално младите хора отрано да живеят самостоятелно, но в Южна и Югоизточна Европа има съвсем различна култура, показват статистическите данни за ЕС. „Всеки регион си има своите специфични финансови и културни рамкови условия“, казва в тази връзка Мерал Нур.

Различни са причините, поради които младите хора решават да не се отделят от родителите си – заради особености на местния пазар на труда, личното удобство или традициите. Независимо от обстоятелствата обаче се набива на очи фактът, че една определена група млади хора страда най-много от така създалата се ситуация, казва Нур: „Онези, които са маргинализирани по някакъв признак, например представителите на ЛГБТИ-общността, изпитват най-големи трудности да се завърнат при родителите си“, твърди тя. Голям потенциал за възникване на напрежение има също и в социално слаби семейства с ниски доходи.

Джулия е италианка и дълго време не се решавала да напусне бащиния си дом – въпреки че ѝ било много трудно да живее под един покрив с родителите си по време на локдауна. Студентката не успяла да си намери допълнителна работа по време на следването, а и се чувствала длъжна да наглежда възрастната си майка.

„Не се решавах да се отделя. Щеше да изглежда така, сякаш не искам да се грижа за мама“, казва тя и добавя, че в Италия е нормално децата да живеят дълго време с родителите си. Нейният брат е на 30 години, помага финансово за издръжката на семейството и изобщо не мисли да се изнася. Джулия все пак се решава на тази стъпка: от края на миналата година вече живее в самостоятелно жилище.

Липсата на самостоятелност поражда проблеми

Дженифър Капуто от Чикагския университет е изследвала тъй наречения феномен "Boomerang-Kids"  („децата-бумеранг“) в САЩ. Тя е установила, че именно младежите, които заради пандемията решават да се върнат отново при родителите си, са най-застрашени от психически разстройства, включително депресии.

„Финансовата и социална независимост е много важна за превръщането на младите хора във възрастни. Същото важи и за наличието на самостоятелно жилище. Ако тези фактори не са налице, това може да доведе до неприятното усещане, че си се провалил“, казва Дженифър Капуто.