От известно време в главата ми се върти идея. Че аз и моите връстници в българската литература и въобще в българската култура сме част от едно ново българско Възраждане. Тая идея зрее, расте, боледува от детски болести, мърда в корема ми като плод, бунтува се, мъчи ме и иска да живее самостоятелно. Но аз съм срамежлив и смачкан човек и не смея да я пусна от тъмния хамбар – навън. Това е моята травма: че нямам право да определям размера на идеите си и че за всяка своя идея ще бъда наказан с презрение и бой. Бой с лигавите и студени камшици на политическата коректност и на лицемерната скромност. Защото ако идеите ми са буйни и въодушевени – ще страдам от тях. Аз съм възпитан във време и от хора, които сякаш най-добре се описват с една препоръка. Прочутата „мъдрост” на Козма Прутков: Ако откриеш в себе си фонтан – запуши го!

И така. Аз имам прекрасната идея, че след Социализма и просташкия и див Преход, в Българската култура дойде време за Възраждане. Но още се срамувам да изричам публично тази идея, защото знам каква ще бъде реакцията. Най-малкото реакцията на всички тия, за които не друго, а именно миналото е мярка за Добър Живот и за Добра Култура и за Добро Всичко. Те винаги дават за пример това как си купувахме по две двустайни апартаментчета в Мусагеница със заем от взаимоспомагателната каса. Никой не смее да отрече собствения си живот.

И за да не бъда голословен, аз ще дам един пример. Възродилото се от пепелта българско кино. Но всъщност – примерът ми е по-конкретен.

Съвсем като истински

До скоро имах усещането, че в Българското кино най-голямата и важна цел беше просто да се направи качествен и хубав филм. Тоест, все едно българското кино беше някакъв млад майстор, който се явяваше на изпит и трябваше да направи хубава бъчва, като във филма по Хайтов. Трябваше да направи филм, който да издържи на въртопите на зрителския интерес. Тоест – най-вече на зрителския безинтерес. Който безинтерес българският зрител съвсем законно изпитваше към българското кино допреди пет-шест години.

И ето! Беше нощ и беше хаос и само дух се носеше над водата, но после – най-после – се появиха тия така очаквани майсторски и интересни български филми. "Дзифт", "Светът е голям и спасение...", "Лов нет", "Тилт", "Мисия Лондон" и още цяла серия наистина добри произведения. Те бяха направени съвсем като истински! Бяха – не може да бъде! – дори доста по-добри от повечето американски бози! Просто си бяха филми! Не като преди... Но за мен те някак си бяха повече суровото месо на българското кино, което трупаше маса, за да направи качествен скок. Те бяха много необходимото количествено натрупваване, преди качественото изменение. Както младият културист първо трупа безформена маса, която чак след това ще стане истински мускул. А аз очаквах скок. Скок в тъмното.

Защото все пак, въпреки всичко (ха-ха, чак ми е смешно да кажа това!) – смятам киното за високо изкуство! Чиято цел не е просто да направи Качествен Продукт. Киното е високо изкуство - изкуство на трудните, странни, впечатляващи и затрудняващи ума търсения. Поне част от киното. Най-високата част. Тази, която е и без друго отредена за търсенията. Но без която част една кинематография не представлява нищо друго, освен най-обикновен бизнес.

И ето. Появи се филм като "Островът" на Камен Калев. Той е моят конкретен пример. Защо използвам за пример един единствен филм и не е ли това неуважение към всички други? Не смятам. Аз нямам претенция за изчерпателност и обективност. Аз просто давам пример, който потвърждава една моя идея. Едно мое чувство. Моята идея, че българската култура е в началото на едно Възраждане.

Новите творци

Защото "Островът" на Камен Калев е филм, който излиза напълно от рамката на „млад майстор, полагащ изпит”. Камен Калев вече все едно е положил изпита и като приет в гилдията – действа на своя глава. Надявам се разбирате какво имам предвид! Той, Калев, вече си прави каквото си иска! Без да се страхува. И това е възхитително! Той вече не се съобразява с покъртителното и детинско, младенческо желание да се хареса непременно на публиката и на вдетинените критици. Той вече се е усетил като истински майстор и прави нещата по свое усмотрение. Самоуверено.

Някой ще извие: Но нали киното съществува, за да се харесва на публиката! Да – ще извия и аз. Но зависи на какво учим публиката! На какво я учат творците! Та нали преди години публиката се възхищаваше от Тарковски и Бергман! Нека не отиващата надолу в изискванията си публика води тоя лудешки танц на вкусовете; нека го водят отиващите нагоре в изискванията си (към себе си) творци!

И ето. Мисля си, че щом съм видял вече поне един български творец (със сигурност мога да изброя поне още пет от всички други области на изкуството), който има самочувствието да не обслужва дребните критерии за качество, а да търси пределите на своето въображение и да броди по опасните брегове на Непознатото – значи Възраждането на българската култура е започнало!

Защото едно Възраждане има нужда от смели хора със самочувствие. Които не искат просто да направят качествен продукт и да бъдат харесани. А се опитват да надскочат всичко познато – даже и себе си. От Вчера.

Автор: К. Терзийски; Редактор: А. Андреев