Америка щеше да бъде открита дори Колумб да не се беше раждал. Някой друг щеше да замести и Нютън. Но не и Микеланджело: без него нямаше да съществува неговият Давид. И все пак нещо ни смущава да поставим уринала на Дюшан над теорията за относителността на Айнщайн. Това “нещо” е следствие от безгрижието, с което модерният художник се отказа от понятието творец, възраждайки подозрението, че древните гърци са били прави, като са го наричали пренебрежително banausos, занаятчия.

*

Хенинг Ритер разказва, че по време на пътуването му в Турция през пролетта на 1914 Андре Жид станал свидетел на нападение срещу един файтон, при което файтонджията бил тежко ранен. Когато той се сринал, облян целият в кръв, Жид забелязал нещо странно: “Турците във файтона не му обърнаха почти никакво внимание, въпреки че той самият беше турчин.” Коментарът на Ритер: “Състраданието спира пред социалната бариера. В епохата на национализма се е смятало, че състраданието би трябвало да включва поне нацията.”

*

Карл Велики говорел на немски само с конете си. Бих искал да видя тези коне.

*

Когато започнем да мислим младите за незрели, също както навремето сме мислили възрастните за презрели, това не означава, че не сме прави, а просто че остаряваме.

*

За разлика от замърсяването на околната среда, полюцията на езика не предизвика аналогичен протест, защото това е естествената среда на мнозинството.

*

Броят на философите не е идентичен с броя на мислителите.

*

“Всяко зло за добро!” Популярна рецепта за битова теодицея. Човек иска да вярва, че зад злото се крие някакъв смисъл, за да смекчи гризящото го подозрение, че този не е най-добрият от всички възможни светове. Истинският шок идва не толкова от самото зло, колкото от съзнанието за неговата произволност и безсмислие. Всеки от нас носи Йов в себе си.

*

През епохата на модернизма естетическото все повече се оттегля от изкуството и все повече се намества в ежедневието: докато от леката кола се очаква да бъде красива, същото не може да се каже вече за произведението на изкуството. Загубата на аурата на художествената творба се компенсира от придобиването на аура от предметите на бита. И от фотографията, притежаваща атрибути, характерни навремето за изкуството: огромна любителска практика, технически арсенал и умения, останали непроменени още от нейното възникване, и не на последно място продукция, най-доброто от която се конкурира с художественото. Така че естетическото не е мъртво; то просто смени адреса си. Понятието за изкуството е най-голямата жертва на тази трансформация.

*

Има два вида суета: интровертна и екстровертна. Интровертната суета може да бъде симпатична проява на добър вкус.

*

“Всичко е въпрос на вкус” - пише на табелата, маркираща отходното място за отпадъците на лошия вкус.

*

Сентенцията преувеличава, за да покаже онова, което иначе би останало незабелязано.

*

Just do it: read a book!

*

Българската интелигенция върви към своята еманципация. Но както изглежда целта ще бъде достигната едва след като си отиде едно поколение - на онези, чийто запас от цитати се изчерпва с “Дванайсетте стола” и “Майстора и Маргарита”. Социологически това е поколението на губещите в посткомунистическия brave new world.

*

Аз не търся, аз намирам – бил казал Пикасо.

Аз не намирам, аз търся – бил казал друг.

Очевидно трябва да се търси трети път.

*

Ако програмата на феминизма стане действителност, кой на кого ще целува ръка? Едва тогава ще се разбере, че нежният пол не беше обратният полюс на силния пол, а продукт на благоволението на последния и едно безвъзвратно изгубено предимство. И това ще са само жълтите стотинки от цената, която феминизмът ще трябва да плати за своя триумф.

*

“Какво значение има това?” Типичната реакция на съвременника, когато се сблъска с нещо, което не се побира в координатите на практичното и полезното. Всъщност само три неща са от значение в живота на човека: да бъде нахранен, облечен, подслонен. Приключението на живота обаче започва там, където свършва “значението” му.

*

Успех равно на смисъл. Успехът осмисля усилията и жертвите, вложени за постигането му; неуспех означава тъкмо липса на смисъл - едно състояние против което се бунтува самата човешка природа. Границата между двете състояния е лабилна. Виетнамската война е травма за САЩ, защото я изгубиха; победата би променила изцяло картината: убитите щяха да станат герои, травмата - тръпка на гордост. Президентът Буш-син вярва, че един ден историята ще му даде право. Възможно е: едва краят на кръвопролитията в Ирак ще структурира събитията там като успех или неуспех. В прочутата си книга за Америка Токвил постулира, че в бъдещото демократично общество истината ще бъде в конфликт не с неистината, а с успеха.

*

Циник е онзи, който винаги има право.

*

Политиката, това са другите.

*

Колкото по-далеч, толкова по-добре. Повечето хора възприемат съвсем буквално израза “да видиш света”, мотото на туристическата индустрия. За тях интересното, вълнуващото, възбуждащото се измерва с километри и Филипините от всяко положение са по-примамливи от Фамагуста. Погледът на поета също търси безкрая, но се насочва както знаем към звездите, “едрите звезди над Фамагуста”.

През античността някогашното рибарско селище се е казвало Арсиной, по името на една египетска царица. После гърците започват да го наричат Амохостос, “скрит в пясъка”, откъдето през Средновековието се излюпва модерното му наименование Фамагуста. Според легендата той бил известен като “града на 365-те черкви”, по една за всеки ден на годината. Днес Фамагуста е един призрачен град, жертва на кипърския конфликт. Хотелите във Вароша, където навремето са отсядали знаменитости и плейбои, се рушат, по улиците се разхождат костенурки. Модерните развалини се прибавят към древните руини, пясъкът си иска онова, което е било наречено на него, историята е на път да направи пълен кръг. Фамагуста няма шанс пред масовия туризъм - ешелон от онази модерна индустрия, която се стреми да кастрира паметта и да превърне въображението в съсирек на действителността.

"Липсата на въображение ли ни кара да кръстосваме

въображаеми места, вместо да останем вкъщи?

Или Паскал не е бил съвсем прав

за тихото седене в собствената стая?

Континент, държава, град, общество:

изборът никога не е голям и никога свободен.

И тук или там... Не. Не трябваше ли да останем у дома,

където и да е това?”

(Елизабет Бишъп, из “Въпроси на пътя”, прев. Д. Кенаров)

*

Нека напомним: Ницше не убива Бог, той просто констатира смъртта му.

*

Traduttore - traditore. Преводачът винаги е предател.

*

Уморена сперма.

*

Буркхард Мюлер различава naturschön и künstlich schön: в природата няма грозно, няма кич, няма старомодно и омръзване; само създаденото от човека може да бъде грозно, старомодно или кичозно, само то омръзва. Природната красота е вечна и универсална, докато всичко, създадено от човека, е застрашено от провал. “Залезът на слънцето не е кичозен, но пощенската картичка със същия мотив е кичозна, макар че най-невинно се опитва просто да улови същия този залез.”

Оскар Уайлд, сто години преди Мюлер, обръща перспективата. Гледайки вечерното небе, той казва: “It was simply a very second-rate Turner.” Това е манифестът на естетизма; Уайлд е неговият пророк, вратовръзката e неговото знаме.

*

Понякога го чуваш: шума от въртенето на Земята.

*

Ницше не е обичал Бавария. Колко гадни могат да бъдат философите! Бавария, където тачат добрата кухня и овцете не носят очила. Може би, защото не е знаел, че баварците, също като него, са отвъд доброто и злото:

http://www.youtube.com/watch?v=vAaaAVJr9zg

*

Твърдението, че на стари години се “вдетиняваме”, е чиста заблуда: човешкият живот е толкова кратък, че старецът няма време да скъса с детето в себе си. Старецът не става дете - той си остава дете.

*

“Вкусът е интелигентността на сетивата.” Гениална дефиниция. Понякога един третостепенен автор (Георг Франк) може да роди една първостепенна мисъл.

*

Tolle, lege! “...изведнъж от една близка къща дочух напевния глас на едно дете. Дали беше гласът на момче или на момиче не мога да кажа, ала той постоянно повтаряше Tolle, lege! Tolle, lege! “ Августин удържа сълзите си, става и отваря Библията, като не забравя да предаде и на нас всевишната повеля: Взимай и чети!

*

В един от разказите на Уилям Тревър, този най-мрачен и най-проницателен от съвременните разказвачи, срещаме мъж и жена, които остаряват в дълбока любов, такава любов, че мъжът си мисли: “Дано тя умре преди мен, за да не изживее ужаса на самотата.” Тази мисъл смущава, защото преобръща обичайната представа за върховенството на любовната саможертва и релативира смъртта като върховното зло. Има още един вариант за спасение от самотата, който изисква не само много любов, но и двойно повече смелост - когато и двамата решат да си отидат заедно от този свят. Това е вариантът, който избират Артър Кьостлер и жена му.

*

Как протича сексуалният живот на глухонемия? Какви са стимулите и звуците, под чийто акомпанимент мастурбира глухонемият той или тя? Как изживяват глухонемите своето либидо и оргазъм? За Джордж Стайнър това са фундаментални въпроси, които засягат взаимодействието между ерос и език, и семантичната структура на сексуалността.

Как се различава любовният акт на руски или баски от онзи на фламандски или корейски? Дали коитусът не е по същество един вид превод? Продължава да пита Стайнър в своето есе “Езиците на ероса”, убеден, че мъж или жена, които владеят перфектно няколко езика, прелъстяват, обладават и си спомнят различно, в зависимост от езика, който използват. В центъра на този влажен лабиринт Стайнър поставя перформативните асоциации между семантичната устност и оралния секс. “Езиците са неотменими както в дискурсивния, така и във физиологическия репертоар. От устни има нужда и на двете места.”

В своя анализ Стайнър включва и собствения си репертоар. “Аз съм имал привилегията да говоря и правя любов на четири езика. Както и в пролуките между тях”, препоръчва се той. Ето конспекта на неговия опит.

“Аз аз ли съм? Ти ти ли си? Въпросите й избликваха сякаш непосредствено от разсъжденията на Фихте върху изличаването на аз-а. Да се прави любов на немски може да бъде доста натоварващо.

Да правиш любов на италиански означава да знаеш, че някои дни имат двайсет и пет часа.

Френският полов акт се съпътства от церемонии на синтаксиса и от формалности. - Как си позволявате да ми говорите на ти? - просъска В., докато разтварях великолепните й бедра.

Речникът на американския секс е доминиран от вродената склонност към конкретност, към драстично неформален език. Голотата е гола в американския английски, с логичното му завръщане към предадамовата невинност, в рая отпреди грехопадението, което е квинтесенцията на американската мечта. Американците наричат нещата със собствените им имена и казват на путката путка.”

Стайнър е убеден, че взаимозависимостите между езиковото и сексуалното, “орален секс в елементарния смисъл”, са една изключително важна, но все още непроучена сфера. Нещо повече: “Имам чувството, че бих могъл да бъдат пионер в това поле, но недискретността трябва да има граници.” Аз мисля обаче, че Стайнър няма какво повече да ни съобщи, защото дискретността никога не е била граница за неговата суета и интелектуална curiosita.

*

“През 18 век хората са използвали думата Лисабон, както днес ние използваме думата Освиенцим”, пише Сюзан Найман в книгата си Evil in Modern Thought. Дали утре няма да използваме думата Фукушима или направо грозната сигла АЕЦ, както днес използваме думата Освиенцим?

*

Майка ми: “И да не забравите да ми сложите червило.” Последните й думи.