Десен популизъм, ксенофобия, капсулиране - така накратко можем да предадем ритъма, в който живееше западният свят през 2016 година. В САЩ Доналд Тръмп спечели президентските избори, а едно от важните му предизборни обещания беше да издигне стена по границата с Мексико. Мнозинството британци пожелаха страната им да напусне ЕС, като един от основните им аргументи също беше свързан с нуждата от по-голям контрол над миграцията. Десните партии в почти всички европейски страни са във възход и навсякъде искат да спрат миграционния поток.

Единственото голямо изключение се нарича Канада. Сегашният либерален премиер Джъстин Трюдо спечели изборите през октомври 2015 година и с обещанието за повече, а не за по-малко мигранти, включително бежанци от Сирия. Неговият консервативен съперник Стивън Харпър пък използва предизборната кампания, за да настройва хората срещу мюсюлманите. По-късно, вече като премиер, видяхме Трюдо да се ръкува лично с пристигащи на летището в Отава сирийски бежанци.

Понеже либералната миграционна политика има традиции в Канада, този дебат изцяло отсъстваше от темите в предизборната кампания. Канада обаче, до голяма степен, сама си избира какви чужденци да приема. И това важи както за икономическите мигранти, така и за бягащите от граждански войни. Годишно страната с 36 милиона население приема 300 хиляди чужденци. И като абсолютна стойност, и като дял от населението, тези 300 хиляди са значително по-малко от мигрантите, дошли в Германия през последните две години - 2015 и 2016. Затова пък Канада от години приема по толкова много мигранти. Освен това чужденците са желани, а държавата води съответната политика - за контролирано привличане на мигранти в страната.

Не всички канадци са съгласни с това. В Канада също има единични нападения срещу джамии и синагоги. Но 80 процента от канадците смятат, че мигрантите обогатяват страната. Канадската общественост и големите партии дори са на мнение, че квотите за прием на мигранти трябва да бъдат завишени. Мултикултурализмът в Канада е правителствена политика и отдавна не е мръсна дума, както в много европейски страни.

Многообразие вместо асимилация

Според данните от преброяването на населението през 2001 година, в Канада живеят 33 етнически групи, наброяващи повече от 100 хиляди души. А 10 етнически общности дори наброяват над един милион души. Тогава 16 процента от населението на страната са спадали към "видимите малцинства". Така канадската статистическа служба обозначава хората, които не са нито коренни жители, нито произхождат от Европа. Десет години по-късно - през 2011 - те вече са били 19 процента от населението на страната. Прогнозите са, че през 2031 година "видимото малцинство" ще съставлява цели 33 процента от населението и вече няма да може да бъде определяно като малцинство.

Канадският автор и ръководител на Института за канадско гражданство Чарлз Форън обяснява откритостта на своите съграждани в британския "Гардиън" с чисто практически съображения. От 1990-те години насам ниската раждаемост и застаряването на населението спъват канадския стопански ръст. Днес единодушното мнение е, че "многообразието насърчава благосъстоянието, а не го погребва". За разлика от американците, които очакват, че идентичността на мигрантите ще се размие в общата американска култура, Канада залага на многообразието и не оказва натиск за адаптация към местната култура. Тоест, канадската политика за миграцията и интеграцията не цели нито претопяване, нито създаването на хомогенно население, както е в Европа.

Тази политика оказва влияние и върху идентичността. През октомври 2015 година премиерът Трюдо заяви за "Ню Йорк Таймс", че Канада вероятно ще стане "първата пост-национална държава" в света, в която няма "основна идентичност". Показателно е, че това изявление не предизвика никакви вълнения или недоволство в Канада. В Германия, например, където се води дебат за т.нар. "водеща култура", всеки политик ще си спечели антипатии, ако изрече подобно нещо.

Канадският философ Маршъл Маклуън, който въведе понятието "глобално село", заяви още през 1963 година, че "Канада е единствената страна на Земята, която може да се оправя и без национална идентичност". 

Дали обаче Канада действително е голямото изключение в миграционната политика? И ако да, дали ще остане изключение?

Резултатите от последната анкета на института "Angus Reid" от октомври 2016 показват известни противоречия: 68 процента от анкетираните заявяват, че са доволни от интеграцията на мигрантите, които познават. Също толкова голям дял от участниците в допитването обаче очаква мигрантите да се адаптират по-добре, а цели 79 на сто смятат, че миграционната политика трябва да служи на икономическите интереси и тези на трудовия пазар, а не на желанието на хората да бягат от кризисните региони.

Канадският "Доналд Тръмп"

Представителката на консервативния лагер Кели Лейч е против сегашната миграционна политика и се опитва да подражава на Доналд Тръмп. "Елитите се държат така, сякаш миграцията не е тема", казва тя напълно в стила на бъдещия американски президент. Лейч пледира за това, силите за сигурност да правят щателни проверки на всички мигранти, като визира преди всичко мюсюлманите. През май консерваторите ще си избират нов председател и Кели Лейч води в нагласите. Ако тя се пребори за лидерския пост, на следващите избори може да се изправи срещу либерала Трюдо.

"Не са изключени изненади от популистите и в Канада. Същите сили, които направиха възможен Брекзита във Великобритания и Тръмп в САЩ, ги има също и в Канада, макар да действат по-приглушено", казва Франк Грейвс от Изследователския институт EKOS по повод изявленията на Кели Лейч.