Благодарение на ДПС и "Атака" Народното събрание прие на първо четене проекта на поправки в конституцията и така формално даде старт на дългоочакваната съдебна реформа, за която многословно се твърди, че е най-съществената за кабинета. Тоест – най-важна за второто правителство на Бойко Борисов, възкачило се на власт след многохилядни протести именно срещу… ДПС и "Атака".

Само преди две години тогавашната опозиция наричаше с какви ли не имена скандалния депутат и неуспял шеф на ДАНС Делян Пеевски и се подиграваше на лидера на националистическата формация Волен Сидеров заради златния пръст, с който осигуряваше кворума и на практика крепеше крехкото мнозинство на БСП и ДПС. А днес деветима народни представители от "Атака" и самият Пеевски осигуриха златните 10 гласа, с които започна реформата. Една реформа, която всъщност беше вдъхновена най-вече от безобразията на предишното управление. Звучи като двоен парадокс…

Катарзис?

Какво и колко е струвала тази подкрепа на мнозинството едва ли ще разберем, но със сигурност ще си проличи накъде ще се насочи съответната благодарност. Защото приемането на конституционните реформи не е някаква форма на катарзис. Съдебната реформа няма да изправи на подсъдимата скамейка част от политическата класа, нито ще я вкара после в затвора, каквато заявка даде преди месеци съпредседателят на Реформаторския блок Радан Кънев. А мощната подкрепа за текстовете в основния закон не означава, че е започнала реорганизация на системата.

Съдебна реформа? Какво беше това?

Нека най-напред да си припомним какво означаваше промяна в сектора. Защото шумотевицата покрай парламентарните пазарлъци, гръмко наречени „исторически компромис“, някак заглуши първоначалните обяснения. Една съдебна реформа, приета от парламента, по замисъл трябваше да гарантира независимостта както на съдиите, така и на прокурорите. И още: изцяло да преосмисли ролята на обвинението и безграничната власт на главния прокурор, както и да гарантира независимостта на кадровия орган на тази власт. Или поне такива бяха твърденията, съпътстващи стратегията за реформата.

Малко след обявяването на амбициозните планове дойде и първото отстъпление. Радан Кънев обясни, че промените в прокуратурата ще останат за „политическото бъдеще“. Това бе и началото на големия компромис, наречен по-късно „исторически”.

В крайна сметка обаче Министерството на правосъдието изработи поправки в Закона за съдебната власт, които (макар и анемични), бяха оценени от редица експерти като първи стъпки в правилната посока. За да се стигне до тяхното разглеждане, Народното събрание трябва да приеме няколко, на практика технически, текста в конституцията, заради които се вдигна и цялата пушилка от последните седмици.

Промените, получили подкрепата на всички партии в парламента, без БСП, първоначално изглеждаха неприемливи не само за опозицията, но и за част от управляващите. В ГЕРБ на няколко пъти обмисляха още по-компромисни варианти, а правосъдният министър беше атакуван от медии, които определени кръгове (най-често близки до ДПС) често използват като бухалки. Но доколкото съдебният закон предлага доста по-решителни стъпки, конституционните текстове се оказаха най-лесният начин някаква реформа да започне, или поне да се говори за нейния старт. Всъщност самите поправки са не промяна, а само необходимото условие за промяна – но този факт беше заметен под килима. Вместо това слушаме напоителните разкази на Бойко Борисов за мъчните преговори, проведени от един самоотвержен реформатор. Разбирай: от него самия. Под черта остава следното: „възхитителният успех“, тоест приемането на един силно орязан конституционен проект, и то благодарение на ДПС и Атака, всъщност се свежда до възможно най-безобидните промени.

В изходно положение

Нещо повече. Лютви Местан заяви, че квотите в прокурорската колегия трябва да бъдат променени по време на второто четене - и тъкмо заради това беше осигурена бърза процедура с неочакваните 180 гласа, като целта беше нещата бързо да се потулят. А всичко това, обяснено по-просто, означава, че следващите стъпки ще бъдат много трудни и дори невъзможни.

След като безспорно важните, но най-безобидни текстове, които трябва да подготвят почвата за реформата, бяха формално подкрепени, но все пак върнати с настояването да бъдат видоизменени, то тогава какво остава, например, за Закона за съдебната власт, който предвижда по-голяма свобода за отделния прокурор?

Не на последно място: съвсем ясно изглежда, че (поне за народните представители) в центъра на промените стои не независимостта на съда, а точно обратното – да се запази държавното обвинение такова, каквото е. Тоест, безконтролна власт на главния прокурор, допълнена с различни дребни или по-едри услуги за и от политици. Тъй че крайният резултат на прясно започналата реформа едва ли ще бъде особено обнадеждаващ. Редица обстоятелства вече го подсказват.

Защото как ще се случи едно преосмисляне на съдебната система, след като го прогласява тъкмо Цветан Цветанов, който кръщаваше спецполицейски акции с имена на съдии? И след като го подкрепят тъкмо Делян Пеевски и "Атака"? Така че нека наречем нещата с истинските им имена: гласуването „за“ конституционните промени е по-скоро уловка, отколкото обещание. Ако беше наистина „катарзис”, нямаше да има условия преди второ четене. Точно по тази причина българското общество не бива да позволи да се измести централната тема: същинската реформа, тоест - Законът за съдебната власт.

А именно този закон едва ли ще бъде приет радушно както от главния прокурор, така и от политическите му говорители с разнообразна партийна окраска.