В заблуда са били всички онези, които доскоро смятаха, че Близкият Изток е далеч и не ни засяга: ако Сирия и Либия бяха функциониращи държави, в момента към Европа нямаше да напират толкова много бежанци. Половината от 25-милионното население на Сирия вече бяга от една разпадаща се държава, като цифрата продължава да расте. Режимът в Дамаск изгуби контрол над повече от 80% от територията си, където се настаниха главно „Ислямска държава” и други екстремистки групировки. А след като беше свален режимът на Кадафи, в Либия възникна широк коридор, през който много африканци, тръгнали да търсят по-добър живот, безпрепятствено стигат до Средиземно море.

Никой не предлага работеща рецепта за възстановяването на някакъв функциониращ държавен ред в Близкия Изток. Няма и вероятност да се ускорят дългосрочните процеси, разклатили сериозно арабския свят. Нашите възможности да се намесим са в момента твърде ограничени: можем да изпратим хуманитарни помощи в региона, за да мотивираме поне част от бежанците да останат по домовете си, а по-нататък дипломацията би могла да търси решения за конфликтите.

Преди десет века е било същото

Все повече хора поемат по рискования път към Европа, тъй като в лагерите за бежанци вече има сериозен проблем със снабдяването. Службите на ООН, които се грижат за това, не разполагат с достатъчно финансиране, а държавите от Персийския залив все по-рядко помагат, защото приходите им от продажбата на петрол спадат сериозно заради ниските цени в момента. Тоест, ако искаме притокът на бежанци към Европа да спадне, трябва да се погрижим за доброто снабдяване на бежанските лагери в съседните на Сирия страни. С други думи: да подсилим ООН, която носи главната отговорност за това.

От помощ се нуждаят още Йордания и Ливан, където напрежението застрашително нараства. Лагер със сирийски бежанци се превърна в третия по големина град в Йордания, а в Ливан бежанците вече са над 25% от населението. И двете държави се опасяват, че сегашната бежанска вълна може да се окаже дори по-голяма от палестинската след 1948 година.

Близкият Изток вече е преживял многобройни преселения. Но те не дават никаква рецепта за това как да се постъпва в настоящата ситуация. Само малка част от хората бягат заради войните - повечето от мигрантите просто търсят по-добър живот. Същото е било през 11 век, по време на преселението на народите, когато тюркски племена от Средна Азия се отправят на Запад. Тогава те завземат Анадола и фактически окупират властта в Месопотамия. По същото време берберски племена, приели исляма, завземат Мароко и Андалусия. По-късно многонационалната Османска империя осигури на ислямския свят половин хилядолетие мир и благоденствие, но това си имаше цена. В Османската империя не потръгнаха онези процеси, които в Европа доведоха до възникването на нациите и националните държави. Процеси, съпроводени обаче от много кървави войни.

Следващите големи преселения започнаха чак след Първата световна война - например размяната на население между Турция и Гърция. След Втората световна война пък милиони евреи се отправиха към Израел, но в резултат от това бяха прокудени палестинците, които днес са пръснати в няколко близкоизточни страни. Много ливанци се преселиха в Западна Африка, а след 1958 година турците поеха към Германия, за да си търсят работа. След 1973 година милиони араби от бедните държави тръгнаха да търсят препитание в богатите страни от Персийския залив. Днес обаче тези страни не приемат бежанци - независимо от факта, че тъкмо Саудитска Арабия като „износител” на един екстремистки ислям, отчасти е виновна за трагедията, подгонила милиони хора от Близкия Изток към Европа.

Една безутешна реалност

Великите сили си взеха поука от провалите си в миналото и днес не се поддават на изкушението да прекрояват картите. Само че най-важните регионални сили не са в състояние сами да изградят нова архитектура на сигурността. А последствията от това носи Европа. Включително и поради това германското правителство активизира дипломацията си в Близкия Изток - например в рамките на ядрените преговори с Иран или пък за сближаване със Саудитска Арабия и Иран.

Но тъй като бързо решение няма, бежанците продължават да прииждат. Лъч надежда идва от дипломатическите инициативи за Сирия и за Либия. Решаването на проблема може да се ускори и след успеха на ядрените преговори с Иран. Глобалните и регионалните сили вече разговарят повече помежду си, диалогът става все по-интензивен. Така би могъл да възникне истински политически процес, който да доведе до сформиране на преходно правителство в Сирия. ООН постигна известен напредък и в Либия, а целта на всички тези усилия е в региона да се намерят адекватни партньори, на които да се помогне в действията им срещу „Ислямска държава”.

На всички обаче е ясно, че конфликтите в Близкия Изток няма да бъдат решени в обозримо бъдеще. И затова бежанците ще продължат да пристигат. Една безутешна реалност.