“Цяла България протестира и пее възрожденски песни” - из новините на в. “Труд”

На масовия национален протест, съвпаднал с трети март, повечето недоволни българи предпочетоха да изразят гнева и исканията си със символи от миналото. В такива случаи на първо място се прибягва към националните икони и националните писатели, с други думи - очакваме Левски и Вазов отново да ни се притекат на помощ и да събудят “народната свяст”. Видях една жена да носи като знаме романа “Под игото”, а всички масово пееха песента на панагюрските въстаници от първата Вазова книга “Пряпорец и гусла”, издадена през 1876 година в Букурещ.

Навярно всеки народ има съдбоносни опорни точки в историята си и е важно, че ние не правим изключение, но ми се струва, че сега още по-важно е да изградим визия - или хайде да се изразя по-скромно: да се сдобием с разумна представа за бъдещето си. Защото не е ли наивно да мислим, че “въоръжени” с етнографски патриотизъм и националистически утопии, можем да разчитаме на успех?

Декоративният патриотизъм

Тропкайки хорца в народни носии, загръщайки децата и кученцата си с националното знаме и изписвайки “България” с телата си, какво точно си представяме: че ще “връчим” властта като факел в ръцете на добрите, за да ни водят към честни избори, да ни отърват от монополите и световното зло, да направят минималната заплата 1 000 лева, минималната пенсия - 500 и насетне заживяваме благоденстващо като “народъ в единство” на Орлов мост и в палаткови лагери пред парламента?

Освен до крайна и крещяща битова нищета, очевидно е, че сме доведени и до крайна и дори глуповата наивност. Невъзможно е 135 години по-късно да се възпроизвежда историческият топос Оборище в зала “Арена Армеец” с едно искане: да се върне държавата на гражданите. Невъзможно е да се вземат архаични исторически матрици, в които да сместим сегашния бунт с всичката разноречивост на исканията му - ако бъде “съборен” и президентът, каквито възгласи се чуват, то коя е легитимната фигура или институция, към която се отправят те?

Нашето несъстояване

Парадоксът е, че ние не се учим от собствената си история, защото не я познаваме в недеформираната й от идеологиите цялост. Само поназнайваме туй-онуй и идеализираме събития или личности, когато и както ни изнася, изграждаме лесни и повърхностни клишета, които да обслужват несъстояването ни в настоящето. Пак се освобождаваме 135 години след Освобождението си и пак не знаем какво искаме: да се самоуправляваме във Фейсбук или да сме управлявани от плана “Сидеров”, приветстван с революционни песни на извънредния сбор на партия “Атака”.

Не се учим и от собствената си литература, инак жената, протестираща с книга вместо със знаме, би избрала вместо “Под игото” другия Вазов роман, следосвобожденския епос “Нова земя”, публикуван през 1896 година. А и до днес не сме престанали да живеем във все същата нова земя: “с тъмний рой от човешки страдания, от нужди, от бедности, раздражени от вида на чужди благувания, от безизходности и униния, които търсят един лек, една заря, един спасителен обрат на съдбата си в политический прелом; има най-после демонический сонм на ужасните омрази, на безпощадните мстителности, на слепите и свирепи зависти, на бесните злорадства и всичкия кипеж на калта, напластена в дъното на отровените души…”

Автор: М. Иванова; Редактор: Д. Попова-Витцел