Преди 50 години в Китай започва Културната революция. Мао Цзедун укрепва властта си, като обявява перманетна революция. Започват невъобразими обществени, икономически и политически промени. Стотици хиляди са изпратени в лагери, стотици хиляди - депортирани, стотици хиляди губят работата си. В крайна сметка броят на жертвите, на избитите и умрелите достига милиони. Точната цифра никой не знае. Китайският комунизъм, маоизмът беше същински кошмар, който се опита да изгради един по-справедлив свят върху костите на 65 милиона души – ако приемем за достоверна цифрата в „Черната книга на комунизма”.

По същото време на Запад започват студентските бунтове и много млади хора възприемат случващото се в Китай по различен начин. За тях маоизмът е вълнуващо интелектуално привличане. Тези млади хора пеят същински оди за новите босоноги лекари в китайските села. Те приветстват изпращането на китайските интелектуалци като черноработници на село или в промишлеността. За тях „червената книжка” на Мао е същинска библия, а самият Мао – светец на революцията. Комунистически Китай, вярват те, осъществява идеалите на Маркс и Енгелс, които в СССР отдавна са погазени и натикани в ГУЛАГ.

Тогавашните млади леви в Германия и във Франция, в Италия и в САЩ се прехласват по маоизма. Те обожават псевдо-конфуцианските мъдрости на Мао от типа на: „Властта идва през дулата.” С такива мъдрости оправдават и насилията, които вършат по време на протестите в големите западни градове. Щом става в Китай, значи може да стане и в Париж през 1968, вярват те. В студентските бунтове разцъфва идеята за социализма и за безкласовото общество. Този бунт е анархистичен, интернационалистичен, а често пъти – и съвсем китайски. Но не е само това.

Студентското движение започва да се разпада още от самото начало – както винаги се случва с левите. Появяват се: следовници на Москва, троцкисти от IV-ия Интернационал, правоверни комунисти, които смятат, че идеалите им са осъществени в Албания на Енвер Ходжа и в Северна Корея на Ким Ир Сен, последователи на еврокомунизма и Енрико Берлингуер. И всички те търсят идеологическа опора във философите: във „Франкфуртската школа” на Теодор Адорно и Макс Хоркхаймер, в американски марксисти като Херберт Маркузе или пък в Жан-Пол Сартр - философът на свободата, който на стари години олевя и тръгна да дири спасение на душата си по всички възможни задънени улици на комунистическите идеи от онова време.

Китайската културна революция дълго време служеше като образец на бунтуващите се студенти на Запад. Те искаха да съборят капитализма и парламентарната демокрация – и погледите им все бяха насочени към Китай и към Мао Цзедун. Тъкмо той, според тях, беше архитектът на един нов, по-справедлив и по-добър свят. На чудовищното страдание, което предизвика Културната революция, те не обръщаха внимание. Чак до неговата смърт Мао си остана техен кумир. Включително, а всъщност и най-вече поради това, че в СССР цареше тъжна сивота. Китайският социализъм, Мао и Културната революция влизаха под кожата. А същинската революция в Китай, която проведе наследникът на Мао Дън Сяопин, изобщо не развълнува левите – тя не вълнува и днешните леви. От нея се развълнува единствено Хелмут Шмит, но той пък не беше всъщност ляв…