Има нещо гнило в българското здравеопазване, а и изобщо в държавата. Няма какво да се заблуждаваме. Трета родилка умря в рамките на няколко месеца, но властите побързаха най-вече в това да отграничат този случай от останалите два. Той сигурно е различен, може и да няма лекарска грешка. Но българските проблеми ще реши не подходът “на парче”, а куражът да се погледне на тях фронтално, в целостта им.

Този поглед показва едно: три млади майки умират в рамките на два месеца. Не къде да е, а в София, в смятаните за най-елитни акушеро-гинекологични клиники. Неотдавна също в София, също в смятан за елитен медицински център, дете бе оставено да умре след операция от сливици. Отделна тема е детската смъртност в България, която е над средната за ЕС и сравнима с тази в Украйна.

Рискът да станеш майка

Ако майки и деца умират в София, там, където са съсредоточени най-много клиники, с най-добро оборудване и смятаните за най-добри лекари, какво да кажем за останалата част на страната? Какво става в малките населени места, защото не е тайна, че в България разликите в стандартите са огромни. Ако софийското здравеопазване, “витрината” на страната, се пропуква почти до разпадане, то нещата са наистина много сериозни.

Когато една майка дава живот, тя рискува - това е безспорно. Над половин милион жени умират в света годишно заради усложнения при бременност и раждане - на минута по една майка. Но как точно са географски разпределени тези жертви на майчинството? Ето някои показателни сравнения: в Канада умират 6 майки на 100 000 раждания, в Норвегия - 8, в Турция - 55, в Кения - 1 300.

Статистиката показва, че ражданията в България отново намаляват и през миналата година са били 75 000. Не е трудно да се изчисли, че последните три смъртни случая на родилки само в София тази есен (а колко ще са за цялата страна?) ще се отразят отрицателно на показателите за майчината смъртност в България.

Но един млад живот не е статистика. Всяко дете се отглежда със саможертва, с отказ от много неща, с безсъници. За майките обаче саможертвата включва и най-големия риск - за собствения живот. Кой в българското общество оценява това? И как България опазва живота на една млада жена, поела риска да стане майка? При това в тази застаряваща страна с емигриращо младо население?

В цяла Европа днес се говори за демографската криза. Битката за работоспобните млади хора се изостря, защото - с изключение на скандинавските страни и Франция - раждаемостта на континента е под простото възпроизводство. Жените се въздържат да имат деца, особено се въздържат високо образованите, които искат да се развиват. И те имат правото на това. Често пъти инфракструктурата от детски услуги е неразвита, или пък мъжете нямат никакво желание да помагат у дома.

Българското нищо-не-случване

Днес никой не може да принуди една жена да ражда деца, ако тя самата има други планове. Поне в Европа времената вече са други. Ако помните, при комунизма семейните жени нямаха право на аборт, а нацизмът гледаше на жената главно като на машина за създаване на деца. Но такава политика вече не работи в днешна Европа. Пък и никой не би посмял да я води.

И какво прави България в тази сложна ситуация? България просто обезсърчава онези млади жени, които искат да раждат. Искат, въпреки трудностите, кризата и прехода. Искат, въпреки че никой не ги оценява, въпреки че гласът им е слабичък и тих. Онези млади жени, които скромно си носят кръста и не поставят никакви изисквания, докато мъжете, особено в политиката, не спират да шумят.

Тъй че нека не се учудваме, ако утре в някоя анкета българките заявят, че се въздържат да имат деца не защото трудно съвместяват майчинството с професията, а защото... се страхуват за живота си.