Старото шосе се вие през Странджа планина: по него едно време се е пътувало от Бургас през Малко Търново за Истанбул. До 1994 година това е бил основният главен път в Югоизточна България, водещ към Турция. Днес почти никой вече не пътува оттук, освен жителите на селата покрай стария път.

"На две хиляди километра от ГДР човек едва ли може да се опасява от нещо сериозно. Ще се облека като западняк, ще изляза на шосето от Бургас за Истанбул и все някой турчин ще ме качи в колата си" – казвал си източногерманецът Хендрик Фогтлендер. Но се случило съвсем друго.

Фогтлендер не живеел никак зле в бившата ГДР. Електротехникът по професия използвал всяка възможност да пътува: посещавал бил Полша, Унгария, Русия, България. Искал да види също и Куба, даже подал молба до ръководството на местната организация на Комунистическия младежки съюз FDJ, но му отказвали с аргумента, че не е участвал редовно в организираните от Съюза следобедни дискусии.

"А отидех ли на тях, директорът започваше да разказва колко било хубаво на летището в Амстердам. Защото той имаше право да пътува дотам, а ние - не. Системата беше просто абсурдна. А ако бях го попитал защо той може да пътува, а ние не, веднага щеше да ме изхвърли, затова и не питах", спомня си Хендрик.

Бягство през България

В началото на 1988 година негов приятел го попитал дали иска да тръгне с него за България. Но крайната спирка на това пътуване нямало да е България - идеята била да избягат на Запад през българо-турската граница.

Дълги плажни ивици, вкусна храна и много слънце – особено „Златни пясъци" и „Слънчев бряг" по онова време са истински магнит за туристи от бившите социалистически страни. Броят на туристите от ГДР расте от година на година - от около 20 хиляди през 1980 на 30 хиляди през 1988. Хендрик Фогтлендер също е един от тях. От летището в Бургас той и неговият приятел заминават за курорта „Слънчев бряг", където се радват на топлото време, играят тенис, запознават се и с едно семейство от Хамбург и често ходят на разходки. Така безгрижно минават първите десет дни от почивката им - до 3 октомври 1988.

До падането на Берлинската стена ще измине още една година, а до Обединението на Германия – почти две. Но по онова време никой не смее дори да си мечтае за подобно нещо. Двамата източногерманци следват уговорения план: На 3 октомври те стават рано сутринта в 6:30, на рецепцията на хотела казват, че отиват на разходка в планината и тръгват почти без багаж - само с по едно шише вода. Носят със себе си обаче златните си бижута - верижки и часовници.

"Тръгнахме по шосето за Истанбул, което винаги съм виждал и насън. Представяхме си широк четирилентов път, по който пътуват безброй коли с турски граждани. Но се оказа, че надлъж и шир няма никакъв турчин", спомня си Хендрик. След около час подминали една табела, на която пишело "Истанбул 350 километра", а след още два часа се качили в празен автобус, който пътувал в тяхната посока. На шофьора казали, че са от Хамбург и искат да стигнат до Истанбул. Така изминали двайсетина километра, когато автобусът завил и ги оставил на 13 километра от турската граница край село Българе. Там обаче бягството приключило. Граничният патрул ги задържал и с чували на главите откарал двамата бегълци в Малко Търново.

През 60-те и 70-те години на миналия век в ГДР упорито се носела мълвата, че българската граница е лесна за преодоляване. И много източногерманци тръгват за България, представяйки се за туристи. Мнозина от тях вярвали, че колкото пó на юг отиват, толкова по-големи са пробойните в Желязната завеса. Но само малка част от бегълците успяват да избягат. За повечето от тях авантюрата приключва с арест и затвор или дори със смърт. Защото в действителност българската граница е била строго охранявана. 

От 1989 насам старите гранични заграждения вече не функционират, а в края на 1990-те години почти всички бяха окончателно демонтирани. Само в някои трудно достъпни горски участъци има остатъци от тях, които днес са напълно обрасли с растителност. Високите телени заграждения на самата граница едно време са били оборудвани с "тиха аларма“, която подава сигнал до най-близката застава, щом някой докосне оградата.

От двете страни на електросигнализационната система е имало широка ивица разорана земя, по която граничните патрули лесно са можели да проследят следите на бегълци. Дори и онези, които по някакъв начин успявали да преминат оградата, все още не са били в безопасност, тъй като са се намирали на цели 2 километра от самата граница. Знае се също и това, че охраняваната гранична зона се е простирала много навътре – до 15 километра от самата граница. В тази зона е било разрешено използването на огнестрелно оръжие срещу нарушителите. 

Една страница от историята, която малцина искат да прочетат

След падането на комунистическия режим тази страница от най-новата българска история си остава недостатъчно изследвана и осветлена – главно поради липсата на политическа воля. А какво се случва с източногерманеца  Хендрик Фогтлендер след задържането му? След разпит в Малко Търново той първо е изпратен в бургаския затвор, а после е прехвърлен в софийския, където остава два месеца – в тясна килия с други двама затворници, без канализация и с нередовен достъп до чиста питейна вода. По-късно е върнат в ГДР, където попада в следствения затвор на ЩАЗИ Берлин-Хоеншьонхаузен. След множество седмици, прекарани там, отново е прехвърлен в друг затвор. Малко преди падането на Берлинската стена, Хендрик е откупен от ФРГ като политически затворник и получава правото да напусне ГДР.

Българският граничар, задържал Хендрик на 3 октомври 1988 година, днес е пенсионер и живее в Малко Търново По-големият от двамата му сина също е граничар и днес охранява новата външна граница на ЕС.