Руснаци в България идват още след първата революция в Русия през 1905 година. Първи след Великата октомврийска революция през 1917 година пристигат богати руски фамилии, повечето от които продължават на Запад, а големият наплив е след разгрома на Бялата армия, когато ген. Врангел и ген. Деникин акостират със сто кораба и около 100 000 войници. Стамболийски ги посреща, те са настанени в казарми и военни училища, като първоначално остават въоръжени. След избухнали вълнения, оръжията им се изземват, а те се пръсват из цялата страна.

В София и Варна са най-големите общности

С тъй наречения Нансенов паспорт (лична карта за бежанци, гарантираща им убежище), те могат да пътуват из страната, но с писмено разрешение от полицията. През трийсетте години на 20-и век в България има около 20 000 руснаци. До 1944 година те живеят в сплотени общности и допринасят за културното развитие на населените места. Най- многобройните общности са в София и Варна, но на практика техни представители има в цялата страна – както в градовете, така и в селата. Много от тях са образовани, интелигентни хора. Носталгията по родината е силна, но по-голям е страхът от комунистическата разправа.

Втората световна война, нападението на фашистка Германия над Съветския съюз и обявяването на България за съюзник на Германия поставя тези хора в много сложна ситуация. Дребен детайл от тяхната повратна съдба е например закриването през 1944 г. на началното училище за деца на белогвардейци във Варна. Подобна съдба имат и други учебни заведения, създадени от общността.

Във фокуса на Държавна сигурност бялата емиграция попада през 1946 година след нареждане на Съюзната контролна комисия, съставена от представители на СССР, Великобритания и САЩ, но доминирана от съветските представители. С това нареждане се издирват белогвардейци, участвали в окупационния корпус в Югославия. През 1941 година в Югославия се формира Руски корпус от белогвардейски емигранти от Сърбия, Румъния, България и други страни от Балканите, който се сражава с партизаните на Тито. Той наброява общо 17 000 войници, а Трети полк е сформиран от около 3 000 белогвардейци от България, призовани за доброволци от Руския общовойскови съюз. След войната те се връщат в България – една част са арестувани от съветското разузнаване и осъдени в София от Военния трибунал на Трети украински фронт. Изпратени са в ГУЛАГ. Оцелелите в лагерите са амнистирани и се връщат в България.

Трагедията на таврийските българи

Има още една група с корени в СССР, но с българско самосъзнание, която попада във фокуса на интереса на ДС – т.нар. таврийски българи. По време на войната те са били на страната на германците, идват в България с отстъпващите германски части и, понеже имат български имена, остават в България, но със сменени документи. Държавна сигурност е успяла да установи 60 такива лица, 13 от които са били обект на разработка, а двама са вербувани успешно. Проблемът с тях е, че Съветският съюз не ги иска обратно, макар да са живели там, а България не може да ги съди за престъпления, извършени на територията на СССР. Така че тези хора в голямата си част се разпръскват из страната и се покриват.

През 1946 година се случват две важни събития – Тито се обръща срещу Сталин и изселва всички белоемигранти от Югославия. Над 700 идват в България. Част от архива на ДС съдържа проучване колко от тях са сътрудничили на Управлението на държавна сигурност там. Съветският съюз, от друга страна, дава възможност на белоемигрантите да придобият съветско гражданство. Повече от половината от тях се възползват. Не и тези от тях с българско гражданство, които са създали семейства и са пуснали български корени.

Десетки изселнически организации

В документите, извлечени от над 150 архивни единици, някои от които многотомни, личат трудностите пред българските оперативни работници да се справят - на много места с това се е занимавал един човек, нерядко с основно образование и без да владее руски език. Агенти в тези среди са се намирали трудно, а и далеч не всички от вербуваните заслужавали доверие. В началото интересът е насочен предимно към емигрантските организации, които през 1920-те години са били 69 на брой. Най- големите сред тях са РОСВ – Руски общовойскови съюз ,и НТС – Народен трудов съюз. След 1944-а обаче, и когато Държавна сигурност започва да ги следи, са останали само Съюзът на руските военноинвалиди и Клубът на съветските граждани.

Вълнения има сред бялата емиграция в началото на петдесетте години, когато Сталин решава да неутрализира силните центрове на организациите зад граница и да прибере тези хора обратно – на контролирани територии. 7 000 от емигрантите вече имат съветско гражданство и близо половината (3 200) се решават да заминат. Все пак те предварително са се разбрали за кодов език – за да могат да предупредят останалите за евентуални измами. И съобщенията не закъсняват: Сталин им разрешава да се върнат, но не в родните краища, а в Алтайския край и при изключително лоши условия. Макар периметърът впоследствие да е разширен с още няколко територии, много от заминалите се връщат обратно в България.

Офицер Корбин и агент "Наташа"

С изключение на няколко интересни задълбочени анализа, повечето документи в сборника да са недотам грамотно написани милиционерски справки. На този фон оживяват интересни образи. Като тези на Алексей Архипович Корбин и агент „Наташа“.

Според агент Наташа, Корбин е споделил, че е родом от Харков и е бил началник на Политическата полиция в дореволюционна Русия. Участвал е като офицер в Първата световна война и е носител на Георгиевския кръст за храброст. Когато започва революцията, неговата глава е една от най- високо оценените от Червената армия. Пред очите му са заклани родителите му, а той успява да избяга в България с армията на ген. Деникин и се установява в Габрово. Там става шофьор на личния автомобил на полицейския началник Никола Килифарев. На практика е участвал наравно с него във всички важни операции.

Заедно с Килифарев си купуват американски камион „Додж“, а когато след 1944 началникът на полицията е убит, Корбин се грижи за семейството му до 1950-а. Тогава съпругата и дъщерите на Килифарев се местят в Русе, а той се заселва в Пещера. Там той среща фаталната „Наташа“, описвана от един оперативен работник като „красива и хитра“. Младата пловдивчанка очевидно е играела двойна игра: контактувала е (без нареждане) с всички чужденци, които са идвали в Пловдив и Велинград, където често е отсядала при леля си. Нещо повече – подпалила е доста велинградски семейства.

Впрочем, Корбин също не е стоял мирен. В Пещера той се сближава с чехкинята Елена Домус и когато жена му заплашва, че ще го издаде, изхвърля оръжието, което съхранява под моста в реката. Според „Наташа“, той е говорел за евентуално нападение над Антон Югов, който обичал да ловува в този край. До края на живота си Корбин остава в Пещера, а коя е „Наташа“ – пловдивчанката, родена през 1922 г., красива, владееща чужди езици и свободна да разиграва службите, си остава тайна. В руските архиви Корбин се споменава като дроздовец – елитната част на Доброволческата армия на ген. Деникин и ген. Врангел по време на Гражданската война. Те са се отличавали с перфектна организация, висок войнски дух и устойчивост в най-тежките боеве.