Няма промяна: България остава на 111-то място в световната класация за медийна свобода на "Репортери без граници". Това обаче съвсем не е утешително, защото България е последна както в ЕС, така и на Балканите. Дори Унгария на Орбан, станала нарицателно с рестриктивното си медийно законодателство, е много по-напред - на 87 място.

Вината е на "Репортери без граници"? 

Във времената, когато България се движеше в приемливия диапазон между 30-то и 40-то място, "Репортери без граници" бе представяна като организация с безспорен авторитет. После, когато страната ни започна да пада стремглаво (по десетина пункта годишно) и тенденцията стана устойчива, веднага се намери причина: вината за мястото на България в класацията бе приписана на самата класация. Атаките, както можеше да се предвиди, идваха от атакуваните в докладите на "Репортери без граници" - политически кръгове, които си купуват медиен комфорт, и бизнес кръгове, които концентрират медийна собственост. Репертоарът на атаките също можеше да се предвиди - представителите на "Репортери без граници" бяха обявени за "либерасти", "соросоиди", "грантаджии", "джендъри". Те бяха обвинени, че чрез своята класация налагат цензура на говоренето срещу приемането на бежанци, срещу политиката на ЕС и Меркел, срещу разширяването на правата на хората с хомосексуална оринентация, срещу агресивността на исляма и още, и още.

Всичко това от една страна е самозащитна, многократно претопляна пропаганда на среди, които се опитват да поставят медиите под контрол. Не, класацията на "Репортери без граници" не налага цензура. Но като всяка класация и тя стъпва върху определени ценности. В случая става дума за ценностите на либералната демокрация - характерната за нея защита на човешките права, културните различия и политическата коректност. Но и как иначе, след като самата свобода на словото е рожба на либералната демокрация.

Медийната свобода означава, че медиите информират членовете на обществото за всичко по-важно в него, но не за да им наложат мнение, а за да предоставят възможност на читателите и зрителите да си съставят собствено мнение. И когато мненията им се сближат, те се превръщат в обществено мнение, което в либералните демокрации управлява управляващите. Там основен противник на властимащите се явяват не политическите им опоненти, а журналистите. Доколко една власт (политическа, икономическа или друга) е демократична - това зависи от резултата във вечното ѝ дерби с медиите, който е твърде различен дори в държавите от ЕС. За България той изглежда така: медиите срещу властта - 1:111. Да, 111-то място за България в класацията на "Репортери без граници" показва трайна победа на властта над медиите.

Тук обаче идва един сякаш необорим контрааргумент. Каква победа на властта, след като тя е критикувана навсякъде? От сутрешните блокове в телевизиите и националното радио, през изданията на Иво Прокопиев до вечерното шоу на Слави Трифонов, да не говорим за социалните мрежи с оглушителните децибели на политическия им хейт. И това се отнася както до премиера Бойко Борисов, така и до сочения за основен източник на зависимости в медиите Делян Пеевски.

Само че свободата на медиите не се измерва с това кой къде какво е успял да каже, а доколко то е произвело обществено мнение и най-вече доколко общественото мнение има някакво влияние върху политиката, икономиката и културата в страната. Обикновено тук връзката се прекъсва според поговорката "И вълкът цял, и агнето сито" - ние си правим, каквото си знаем, а вие си говорете, каквото си искате.

Скандалът "Апартаментгейт", заради който се надигна вълна от оставки и който предизвика обрат в медийната битка с корупцията по високите етажи на властта, може и да осигури по-добро място на България в следващата класация на "Репортери без граници". Но всъщност тези разкрития са твърде камерно-битови.  

Кога ще тръгнем нагоре? Има само две условия:

Истинският шанс да тръгнем нагоре в класацията на "Репортери без граници" е друг. Вместо да омаловажаваме критиките на неправителствената организация, трябва да ги чуем. А те се свеждат до две. Първата е отправена към осигуряването на медиен комфорт чрез еврофондовете по комуникативните стратегии в министерствата. Решението, според мен, е следното: тези фондове да се разпределят не от изпълнителната власт, а от независим орган, пред който медиите да кандидатстват с конкуриращи се проекти, като отпуснатите средства и постигнатият ефект се отчитат в публичен регистър. Втората критика е отправена към концентрацията на собствеността. Решението: налагането чрез закон на специализирани прагове на концентрация, но не само на собствеността, а на финансирането и на влиянието на медиите.

Всичко това не е никак трудно. То е въпрос на политическа воля. А засега такава няма. Точно обратното. От парламента дори се чуват гласове, които настояват за контрол и над интернет - не за друго, а за да не се допускат разследвания от типа на "Апартаментгейт".

Въпросът, който задава 111-то място на България в класацията на "Репортери без граници" с днешна дата, е следният: Дали, ако разбием с чук терасите и сауните на властта, българските медии ще станат по-свободни?