Коментар от проф. Ивайло Дичев

Една реплика на сръбския вицепремиер Ивица Дачич тези дни разпали страстите в българските медии. Всъщност, той искаше да обвини ЕС заради безразличието му към правата на сърбите в Черна гора, ударени (според него) от закона за вероизповеданията там - православната църква трябвало да доказва собственост върху имотите си преди 1918 и държавата можела да им ги отнема. За да произведе контраст, Дачич даде за пример България, която ревностно защитавала правата на своето малцинство в страната му, макар и то да е само 0,26% от населението, а за много по-голям процент сърби в Черна гора грижа нямало.

В България обаче някои прочетоха това, както ВМРО чете истанбулската конвенция (ако перифразирам приказката за Дявола и Евангелието) и наместо да се застъпят за своите православни братовчеди, се нахвърлиха върху Дачич с обвинението, че с нещо застрашава западните покрайнини. А Красимир Каракачанов пак стигна до Ньойския договор, което вкара темата в любимата ни абсурдистка тоналност.

Основателна ли е „малцинствената паника"?

Разбира се, по-добре е, когато националистическата пáра отива в медийната свирка, отколкото да предизвиква кръвопролития по освобождаването на едни или други братя, както е било преди век. Но бързото припламване на скандала показа, че страстите тлеят. Страховете на националните мнозинства се подхранват от кризата на националните държави, едновременно хомогенизирани от глобализацията и разяждани от центробежните сили на автономисти като каталунци или шотландци, косовари и босненски сърби.

Раздразнения и конфликти поражда самата липса на общ принцип за конструиране на идентичности в развития свят. На единия полюс е политическата нация от френски тип, която волунтаристично строи държавата отгоре, на другия – културната нация по германски образец, която обединява вече съществуващи долу културни дадености; от едната страна е канадската нация-мозайка от общности, от другата – почти хомогенните днес Полша или Япония.

Наистина страните от Балканите приеха (или бяха попритиснати да подпишат) Рамковата конвенция на Съвета на Европа, призвана да закрепи принципите на либералната демокрация, която не просто осигурява властта на мнозинствата, но и защитава правата на малцинствата. Само че тази конвенция е именно „рамкова“ – в нея отсъства дори дефиниция за национално малцинство. Поради много различните традции на отделните държави, оставено беше на самите тях да дефинират какво точно ще да е това.

Когато се подписа тази конвенция, българските политици дълго повтаряха, че биха опазвали правата на националните малцинства, ако такива би имало в страната, но работата е там, че било нямало – имали сме само етнически. В официален порядък България декларира, че тази конвенция не касае промени на териториалната цялост на държавата, което тогава прозвуча леко параноично. Кой пък говори за промени на границите в документа? След време разбрахме как може да се употребява тази уговорка: тя позволи да бъде отказана регистрация на различни неправителствени организации на македонците от Пиринския край под предлог, че застрашават териториалната цялост.

Страхът за териториалната цялост не е за подценяване

Този страх не е за подценяване, ако познаваме историята. Хитлер използва немските малцинства в Судетите или Данциг, за да оправдае нападенията срещу Чехословакия и Полша; малцинствата си като предмостие днес използват руснаците в Балтика и Украйна. А нека не забравяме, че в България са регистрирани около 300 000 руски имота, тоест – теоретически съществуват условия за нещо подобно на виладжийския пуч в Черна гора. С турското малцинство ни плашат от времето на кипърската криза 1974, когато Турция окупира една трета от острова след гръцкия преврат и опита за присъединяването му. Но да се боим, че ще ни завладее миниатюрната Северна Македония, е смешно – просто в случая става дума за нещо съвсем друго. 0% македонско малцинство в България, 0% българско там: за голяма част от тукашните сънародници това е доказателство, че не само част, а всички македонци са българи; и обратно, за Скопие безусловно доказва, че нямат съвсем нищо общо с българите. Договори подписвахме, комисии правихме, а политическият сюрреализъм продължава.

Около ратифицирането на конвенцията много се обсъждаше предполагаемата разлика между етническо и национално малцинство - второто било свързано със съществуващи съседни държави и следователно по-опасно. Все по-шареният съвременен свят обаче сякаш постепенно обезсмисля такъв възглед. Започва да изглежда странно, че за 20-те хиляди българи, останали в западните покрайнини след войните, национал-популистите се грижат повече, отколкото за двата милиона разселени по света, които мнозина дори са готови с лека ръка да лишат от право на глас.

Древният архетип, че който напусне родината, губи и правата си, започва да става все по-неадекватен, но въпреки това ние трудно се пренастройваме: мигранти като турците в Германия или румънците в Англия може да са сериозен демографски ресурс, но сякаш винаги ще си останат по-долу от баварци или уелсци, които освен индивидуални права имат и наследствен суверенитет над територията. Тази нагласа най-тежко се отразява на ромите, които традиционно смятаме за номади, за приходящи, макар че от векове живеят край нас.

Не малцинства, а бизнес-мрежи

Предубежденията към малцинствени групи идват и от това, че ги смятаме за привилегировани. Особено когато успеят да се организират, както направиха българските турци около Движението за права и свободи, което вече 30 години хем пази правата им, хем създава регионални клиентели, изгражда кадри и дори праща деца от Родопите да се изучат в Турция. Не говоря за грантовете и помощите, които някои групи получават, това са дребни пари. Става дума за солидарността, доверието и взаимопомощта, благодарение на които подобни общности монополизират сектори от икономиката не само в България, но и навсякъде по света: наследниците на коренното население в Америка владеят например казината, мексиканките гледат деца, гърците държат ресторанти... Най-силна завист по традиция будят евреите, чиито мрежи са най-развити, а приятелите по света – най-влиятелни. Но вземете каракачаните – крайно бедни пастири-номади до четирийсетте, те неочаквано изскочиха с едни гърди напред, когато в началото на прехода получиха право да ходят първи да работят в Гърция без визи, благодарение на гръкоезичието си. С една дума става така, че и старите политико-военни разпри около малцинствата неусетно се трансформират в конкуренция между бизнес-мрежи.

Груповите права на малцинствата поставят либералната мисъл пред сложен проблем. От една страна – индивидът свободно избира да бъде част от общността, с която се идентифицира. От друга - тази общност често ограничава правата му, налага му политически дневен ред (малцинствата са най-единни в гласуването си).

Нека малцинствата се роят и пишат стихове!

Аз бих тръгнал към проблема с малцинствата не по пътя на асимилирането, а обратно, по пътя на фрагментирането. Нека цъфтят сто цветя, както казал „Великият кормчия" Мао. Бих признал културните особености на гагаузите, на власите и куцувласите. Бих разграничил грижливо турците в Източните Родопи от тези в Делиормана, кардерашите от ярлиите... Нека всеки превърне диалекта си в език, да пише стихове на него, нека измисля празници и традиции, каквито поиска! Представяте ли си колко шарени биха станали Балканите така? В Унгария през 90-те едни хора поискаха да бъдат признати за хунско малцинство и даже някакво финансиране им дадоха. Този месец в Обединеното кралство съдът обяви етическия веганизъм за религия.

Нали разбирате накъде бия? Колкото повече такива топли общности, в които човекът да се чувства индивидуализиран и признат, толкова по-далеч сме от войни, освобождения, автономии. Защото колкото по-малки са идентичностите, толкова по-трудно ще могат да вредят на голямата гражданска идентичност, в която участваме всички ние.