Тя е завършила колеж, избрали са я за най-красива тийнейджърка в Южна Каролина през 2007 и, разбира се, телевизията е на първа линия. Молят я да коментира факта, че една пета от американците не могат да посочат страната си на географската карта. Ето какво отговаря красавицата: „Лично аз мисля, че американците не се справят, защото някои от нашите хора из провинцията нямат карти, и още, понеже образованието у нас, като например в Южна Африка и Ирак, навсякъде, където е едно и също, и мисля освен това, че би трябвало, че нашето образование, тук, в САЩ, трябва да помогне на САЩ, трябва да помогне на Южна Африка, на Ирак и на страните от Азия, за да можем да изграждаме бъдещето си.”

Разбира се, видеото с този умопомрачителен коментар на красавицата влезе в YouTube и веднага обиколи света. Дори дрънканиците на поредната блондинка да не Ви интересуват - което е Ваше човешко право - все пак Ви препоръчваме да дочетете този текст, защото „консултантът по ясно мислене” - известният германски есеист Ролф Добели - дава пример от съвсем друго интелектуално равнище:

Висока философия или дрънканици?

„Не е необходимо тенденцията към рефлективност на културните традиции непременно да се разглежда в контекста на субективно центрирания разум и на футуристичното съзнание за историческите процеси. В същата степен, в която си даваме сметка за интерсубективната конструираност на свободата, се разпада и индивидуалистично-собственическата привидност на една автономия, представяна ни като самопритежаваща се.” Познахте ли го? Това е големият съвременен философ Юрген Хабермас. Двата примера с красавицата и философа са проявни форми на един и същи феномен. На английски го наричат Twaddle Tendency, което означава приблизително: „склонност към дрънкане”.

Когато човек е глупав, когато го мързи да мисли или когато просто е неосведомен, главата му обикновено е твърде объркана. И той пуска водопад от думи, които трябва да маскират тази обърканост. Някой път става, друг път – не. Красавицата от Южна Каролина очевидно не успява да се скрие зад димната завеса. Философът Хабермас обаче се справя със задачата, поне временно. Колкото по-авторитетен е авторът на словоизлиянието, толкова по-лесно се хващаме в капана му.

Ех, колко често и аз съм ставал жертва на безсъдържателни дрънканици! - възкликва Добели и продължава: В младостта си бях хлътнал по Жак Дерида, направо поглъщах книгите му, но колкото и да размишлявах над прочетено – пак нищо не разбирах. В резултат – философията на Дерида за мен придоби ореола на някакво тайно познание. Стигна се дотам, че дори написах дисертация. Когато днес преосмислям всичко това, си давам сметка, че е било безсмислено дрънкане – и Дерида, и моята дисертация.

Айн цу цвайн цу дрън!

Особено спортистите често клонят към безсмислено дрънкане. Нали сте го виждали: клетият футболист е принуден от репортерите да направи някакъв анализ на мача. Той всъщност иска само да каже: „Ами биха ни, това е положението.” Но нали водещият трябва някак да запълни ефирното време – и така се излива водопад от безсмислици.

Но това го има дори в университетските среди. Колкото по-малко резултати произвежда една наука, толкова повече представителите й клонят към дрънкане. Най-податливи на изкушението са икономистите, както сами забелязвате от коментарите и прогнозите в днешните кризисни времена.

Изводът е ясен: дрънкането просто прикрива незнанието. Когато чуем неясно изказване, значи говорещият очевидно не знае точно какво иска да каже. Словесната изява е огледало на мисълта. Когато мисълта ти е ясна, ясни са и изказванията ти. Когато в главата ти е каша, от устата излизат празни приказки. А в общия случай всички ние не сме много наясно. Защото светът е твърде сложен и трябва да се положат огромни мисловни усилия, за да се разбере дори един отделен негов аспект. Тъй че нека се придържаме към рецептата на Марк Твен: „Когато няма какво да кажеш, просто не казвай нищо”.