В края на 2010 става ясно, че доходите и заетостта на една определена група българи са спаднали повече, отколкото на всички останали групи. Става въпрос за групата на висшистите. Тази социологическа новина нямаше да е толкова стряскаща, ако не беше контекстът, в който тя се появява: социолозите твърдят, че кризата си отива, или поне че ефектите от нея все повече отслабват. Значи щом българската икономика започва да идва на себе си, някак парадоксално започва да намалява нуждата от най-образованите хора. Този извод е толкова невъзможен, че налага разполагането на цялата тема с познанието и експертността в по-широк и напълно политически контекст.

Образованието - в процес на загуба на доверие?

Към март тази година данните бяха съвършено различни. Тогава Министерството на образованието посочи, че хората имат доверие във висшите училища и че безработицата е най-слаба тъкмо сред висшистите - 3.3 %, което значи, че тя е близо три пъти по-ниска от средната за страната. Сега обаче се забелязва ако не обрат, то поне една непозната тенденция.

Според изследването, проведено от Световната банка и институт "Отворено общество", българските параметри на кризата показват следната специфика: когато кризата е започвала или е била в разгара си, най-тежко са пострадали българите с начално и основно образование, а сега, когато кризата си отива, все повече страдат висшистите. Тази тенденция има две посоки: в момента българите с висше образование губят работата си шест пъти по-често от всички останали. А част от тези, които не я губят, получават по-малко пари за същия труд, който са полагали досега. На езика на социологията: кризата е мигрирала към средите с висше образование.

Би било голямо преувеличение да твърдим, че тъкмо висшистите са днешните големи жертви на кризата. Не и при 90% от ромите, които казват, че едва свързват двата края. Не и при огромния процент хора без образование, които просто нямат достъп до пазара на труда. Само че тези тревожни данни не са възникнали днес.

Съвършено нова тревога

Според Евростат България вече няколко години отчита все същите 20% или 21% от населението, които са застрашени от бедност. Но тревогата, която стои зад данните за висшистите, е нещо съвършено ново. Тя посочва, че работодателят или не може, или не иска да харчи пари за експертно знание. Че е склонен – по принуда или по убеждение – да заменя специалиста с неспециалист. И че това е логична мисъл за всеки гражданин, който две десетилетия слуша за пренебрежителното отношение на държавния бюджет към всичко онова, което засяга образованието.