Коментар от Татяна Ваксберг:

Изложбата в градинката пред “Кристал” представя снимки от комунистическия период, илюстриращи охраната на граничните зони - място, където стотици хора са убити при опита им да пресекат границата и да заживеят в свободния свят.

Документалната изложба беше открита от президента Плевнелиев с ясното послание за важността, която държавният глава придава на осмислянето на този период от историята. Той изрази недоволството си от факта, че и до днес “се правят опити за романтичен поглед върху този период”. По думите на президента, цитиран в пресата, той “няма да спре да апелира и да очаква от българския политически елит” “комунизмът по един обективен начин” да бъде сложен в учебниците по история и в музея. Плевнелиев недоумява защо проектът за “музей на българския 20 век” е бавен от Министерски съвет. По думите му, комунизмът е намерил своята обективна оценка от историците и от народа “в Германия [и] в Централна Европа”, но в България и “в много държави” “истината все още се замазва”.

Какво спъва разказа за българския комунизъм?

Темата е болезнена за много хора в България и е крайно време проблемът не само да бъде констатиран, но и решаван. А решението е в ръцете включително и на президента - той не е неправителствена организация, която да сочи недъзите на управляващото мнозинство, а основна фигура сред хората с власт. Решението е и в ръцете на всеки, готов да си зададе въпроса какво спъва разказа за българския комунизъм. Хипотезите са много, но поне две от тях са свързани с подмяната на ценности, а не с недостига на факти.

Проблемът с прочита на комунизма не е толкова в носталгиците, нито в апологетите. Не е в хората, които привиждат в режима спомена за своята младост и доверието си към цялата безплатност на здравеопазването и образованието. Проблемът е по-скоро в хората, които смятат комунизма за зловещо изобретение на идеологиите, но които твърде често го свеждат до период, свързан с битовия дискомфорт на дефицита, опашките и забраненото консуматорство. Твърде рядко и твърде маргинално се говори за истинския и ценностен проблем на комунизма - онази цялостна липса на свободи, която, наред с всичко останало, води и до битов дискомфорт.

Друг проблем на прочита е стремежът на правителствата от последните 15 години да поддържат двусмислено отношение към комунистическия период - подход, който беше лансиран през 1990-те от социалистите и по-трайно наложен по времето на Симеон Сакскобургготски. Този подход заменя думата комунизъм с думата социализъм, не използва изобщо понятието “режим” и повелява “да не изхвърляме от историята добрите завоевания на времето”. Мекота в отношението и компромис в описанието, които все по-видимо се превръщат в държавна политика, спъвайки писането на какъвто и да било учебник по история, а не само на “обективен” такъв, както се изразява президентът. При двусмислено отношение на държавата към този 45-годишен период не е възможен включително и положителен прочит на историята. Двусмислицата просто пречи на всякакъв прочит.

Къде остана историческата прецизност?

Трети проблем - понякога и най-важен от всички - е използването на стереотипи в разказа за миналото и маргинализирането на фактите, включително и когато става дума за сериозни изследвания. В последните десетина години публичният говор за комунистическия период много по-често се свежда до замеряне с оценки, вместо да бъде поле за съпоставяне на факти. Историческата прецизност е изхвърлена от дебата - поне от този, който се води от властите. Най-ярък пример е така нареченият Музей на социалистическото изкуство, който успя да няма фокус, да няма политическо послание, да сътвори миш-маш от различни исторически периоди, различни художествени стилове, да смеси пропагандата с изкуството и да уцели вкуса на ехидния посетител, вместо да стимулира стремежа към придобиване на някакво ново знание, което, уви, липсва в учебниците по история.