Добре де, ще подадат оставка, но кой идва след изборите? През последните месеци в България това вероятно е най-често задаваният въпрос. Но и въпросът, задаван в най-грешната посока. С него противници на управляващите губят собствената си увереност дали си струва да продължат да подкрепят протестите, а привърженици на правителството нокаутират своите опоненти, защото вторите нямат отговор. Този въпрос успокоява и самите управляващи и ги тласка към заблудата, че пребиваването им на върха е гарантирано.

Непредставените

Изминаващата година не донесе отговор нито на въпроса "Кой предложи Пеевски?", нито на чуденето "Кой идва след изборите?". Тя обаче очерта много ясно профила на тази политическа сила, която може да върне енергията в едни предстоящи избори: тя трябва да обясни ситуацията през ценности, да предложи решения през ценности и да не сменя тези ценности през ден. В края на изпълнената с протести година подобна политическа заявка все още не се е появила, но празнината е видима, а първите опити поне за обсъждане на алтернатива вече са факт.

Не само избирателите на изпадналите под 4-процентната бариера партии нямат представителство в българския парламент. Непредставени са и сериозна част от негласувалите, както и вероятно малка част от гласувалите, които обаче така и не получават обещаното. Според последните изследвания за 2013-та на "Алфа Рисърч" и "Галъп интернешънъл" общият сбор на подкрепата за БСП и ГЕРБ е нищожен - между 30% и 40% (според "Алфа Рисърч" двете партии получават по близо 16%, а според "Галъп интернешънъл" по около 20% подкрепа). Излиза, че много повече от половината български избиратели са извън това противопоставяне.

В същото време данните на двете агенции осветяват дълбоката бездна между настоящите политици и очакванията на гражданите. Според "Алфа Рисърч", 80% искат правителството да си ходи най-късно до май 2014-та. А според "Галъп интернешънъл", само 30% одобряват кабинета. Около 22% пък заявяват готовност лично да се включат в протестни действия – в проценти това не звучи като мнозинство, но в абсолютен брой означава над милион души. Тези хора обаче не са на улицата, а едно от обяснениета за това би могла да бъде липсата на ясно очертана политическа алтернатива.

И все пак: Кой?

На пръв поглед превръщането на недоверието в доверие може да бъде стимулирано от четири посоки: от парламентарната опозиция, от извънпарламентарната опозиция, от протестиращите общности, от някъде другаде. Възможни са обаче и комбинации между четирите отговора. Поведението на играчите досега показва, че първите опции са много по-малко вероятни.

Да вземем партия ГЕРБ, която днес е парламентарна опозиция. Нейното управление през изминалите години всъщност до голяма степен е илюстрация именно на това, срещу което протестират хората днес – липса на прозрачност, последователност и морал. Да, Борисов спря авантюрата АЕЦ "Белене", но това не може да бъде достатъчен мотив за насочване на подкрепа към партията му и проучванията го доказват.

Що се отнася до извънпарламентарната опозиция - Реформаторският блок продължава в най-добрите традиции на десницата да се занимава повече със себе си, отколкото с предлагане на алтернатива. И все пак след подписването на учредителното споразумение в края на годината, се увеличават шансовете през новата година реформаторите да се занимават повече с политика. Въпреки това подкрепата за тях остава в границите на задачата "Да влезем в парламента".

Третият път е протестиращите общности да дадат възможност на подкрепящите ги хора да гласуват за тях – т.е. да направят крачката от гражданския протест към предлагането на политическа алтернатива. След половин година искане на оставка и разграничаване от всеки опит за политическо взаимодействие, най-активните протестни общности са сякаш вече по-близо до следващата стъпка. В края на декември в Софийския университет "Св. Климент Охридски" се състоя публична дискусия "След оставката – накъде?", организирана от Ранобудните студенти, групата на подкрепящите ги преподаватели и Протестна мрежа. Новината от тази дискусия бе пропусната от медиите – мнозинството гласове бяха за напускане на личния комфорт на протестиращи и създаване на политическа организация. Разбира се, имаше и мнения в обратната посока.

Пътят обаче вече е поет и подобна стъпка може сериозно да разтърси политическия пейзаж и да принуди някои от съществуващите партии да започнат да говорят открито с хората и да предложат алтернатива. Според поръчано от фондация "Конрад Аденауер" изследване, дори и самостоятелно протестните общности имат политически потенциал – Ранобудните студенти събират 42% доверие, а Протестна мрежа – 24%. Според поредица от проучвания, мнозинството българи все още много ясно казват, че искат страната да продължи прозападния си път на развитие.

Така на прага на Новата година картината изглежда значително по-ясна. В България има достатъчно непредставени избиратели, на които им пука какво се случва. Които искат в България да е като в Холандия например, а не като в Беларус. Които настояват за прозрачност и отчетност, за свободен и конкурентен пазар, а не за олигархично-централизиран модел. Които са еднакво нетърпими както към фашистките залитания, така и към реабилитирането на комунизма. Затова следващата година към въпроса "Кой?" може би ще добавим и въпроса "Какво?". И най-после ще започне разговорът не само за оставката, но и за това, което би трябвало да се направи след нея.