В интервю от тази седмица Бойко Борисов нехайно, мърляво и безизразно каза, че не познава Закона за защита на нацията, каза още, че няма значение в какъв съюз е влязла България през 1941 година. И продължи в типичната за него монологична логорея да говори за спасените 50 хиляди български евреи. Съсредоточен в собствената си суетна медийна омайност, той отказваше да слуша, отказваше да чува, отказваше да разбира въпросите на водещия.

11 343 съдби, 11 343 потулени истини

Най-стряскащата констатация в случая е не ниската култура на премиера, а невежеството на един човек, който дори за миг не даде знак, че разбира целия драматизъм на случилото се с евреите от окупираните територии, натоварени от български войници в български вагони в последния техен земен път. А най-отвратителното е, че същият този човек днес представлява нацията, представлява държавата и всичко онова, което наричаме система от национални ценности.

Откровеният разговор за националните ценности - тези от вчера и тези от днес, откровеният разговор за етичните норми - тогава и сега, за моралните избори на бащи и на синове, в контекста на темата за “спасението” и падението (Румен Аврамов) на българското общество по време на Втората световна война, би бил единственият достоен начин за отбелязване на 70-тата годишнина от драматичните събития, свързани със съдбата на евреите по тези земи: 50 хиляди физически спасени и 11 343 физически унищожени. В България обаче този разговор още дълго време няма да бъде възможен. От което няма да спечелят нито историците, нито българската общественост, нито международният имидж на страната.

И е жалко, че юбилейната 70-та годишнина ще стане повод за още по-креслива, допотопна и комплексарска употреба както на добре познатия арсенал от национал-патриотарски клишета, така и на патетичните обертонове на техните опоненти, които звучат от небалансирано организирани български и международни конференции.

"Спасителите" и "злодеите"

Защото - така както на широката общественост са непознати разказите за конкретното, преднамерено и твърде нелицеприятно участие на конкретни българи в депортацията и хищното ограбване на евреите от окупираните територии, така са непознати и разказите за конкретното участие на конкретни хора от Беломорието и Тракия, които са съдействали на българите за успеха на зловещата акция, предоставяйки им цялата необходима информация за “вдигането” на местните евреи и изпращането им в газовите камери.

Между тези два паралелни исторически наратива се люшка образът на България - от едната страна е митологизираната стигма на “спасителите”, удобно използвана за утвърждаване на “националния автостереотип за изконната толерантност на българите” (по Надя Данова), а от другата страна е клеймото на “злодеите”. България - както всяка друга държава - е събирателно, което обединява и достойни публични фигури, и мерзавци; и почтени хора, и злодеи. Тази пъстрота, типична за всяка общност, бива форматирана обаче по различен начин във всяко историческо време. И би било срамно и позорно, ако днешният ден остане доминиран от духовната нищета на някои от неговите управници.

Автор: Е. Барух; Редактор: Д. Попова-Витцел