Коментар на Александър Фройнд:

Кой си е представял подобно нещо? Срещу обширни гаранции за нейната сигурност, Северна Корея ще се откаже от ядрената си програма! Освен това оттук нататък ще се полагат усилия за постигане на коренна промяна в двустранните оношения. Това звучи повече от обещаващо. С право сега всички си отдъхват. Защото само до преди няколко месеца ситуацията беше друга: реагирайки на провокациите на Ким Чен Ун, американският президент Доналд Тръмп беше заплашил Северна Корея с унищожение. Сега видяхме същите тези двама лидери да си стискат ръцете в търсене на мирно решение.

И двамата са победители

Сега Тръмп се представя - най-вече пред сънародниците си - като голям външнополитически играч, който успява да реши по мирен път един изглеждащ доскоро напълно нерешим конфликт. През последните няколко седмици Тръмп сътвори толкова поразии на дипломатическата сцена, че - дори и в очите на твърдите си избиратели - той отчаяно се нуждаеше от някакъв голям външнополитически успех. Фактът, че тъкмо Тръмп, остро критикуван заради буйния си нрав и невъздържаност, успява да внесе динамика в този прастар конфликт, звучи като лоша шега. Но това е реалността: именно този американски президент може да влезе в историята като държавния глава, подписал мирен договор със Северна Корея. Това не се оказа по силите нито на демократите Клинтън и Обама, нито на републиканците Буш - баща и син. Американските консерватори обаче биха разкъсали на парчета всеки демократичен президент, който би дръзнал да тръгне по този курс на сближаване.

Ким Чен Ун обаче също може да бъде смятан за победител: за севернокорейския лидер от рода Ким (вече в трето поколение) тази договорка е огромен успех. След като той се намести на масата за преговори (буквално) с бомби, сега Ким бива посрещнат като равнопоставен.

Ким Чен Ун беше твърдо убеден, че неговият режим не бива да свърши като тези на Саддам Хюсеин или Муамар Кадафи. И така заложи първоначално на сплашването с атомни тестове. Същевременно той много умело си осигури подкрепата на Китай и Русия, които впрочем също участваха в срещата в Сингапур, но бяха като невидими. Както и Япония, която (чрез САЩ) не желае да губи влиянието си в региона.

Сега е направена първата важна стъпка. Но изграждането на доверие е дълъг процес, който изисква много време. И точно това е важно при подобни споразумения - дяволът понякога се крие в детайлите. Показа го и трудно изработената ядрена сделка с Иран, от която Тръмп впоследствие се оттегли. Ако в средносрочен план на Корейския полуостров наистина настъпи мир, тогава на дневен ред ще излезе следният въпрос: как ще се позиционират САЩ в Азия? Икономически американците вече не могат да се противопоставят сериозно на бъдещата суперсила Китай - икономическите обвързаности и зависимости между Китай и неговите азиатски съседи са прекалено силни. В областта на сигурността обаче САЩ продължават да се смятат за важен фактор в региона, който трябва да държи изкъсо все по-самоуверените китайци.

Доверие се печели бавно, но се губи бързо

И в Сингапур Тръмп подчерта още веднъж тази роля на световната сила САЩ. Когато американските бойни кораби патрулират в региона или акостират в пристанищата на приятелски страни, посланието винаги е едно и също: имаме какво да противопоставим на Китай, а партньорите ни могат да разчитат на нас. Същевременно обаче растат съмненията за това дали САЩ - както преди 65 години след Корейската война - отново биха изпратили млади американски войници на другия край на света да защитават ценностите на свободата и демокрацията и, ако се наложи, дори да дадат живота си за тях. С максимата си "America First!", с наказателните си мита и нарушенията на редица международни договорености и в Азия Тръмп по-скоро руши доверието, отколкото обратното. На целия този фон срещата на върха в Сингапур, въпреки цялата политическа символика, маркира още веднъж началото на края на САЩ в ролята им на световен полицай и фактор на сигурност и стабилност.