Българската публика умира да слуша за изгонени от Западна Европа роми, защото чува тези истории като втори глас на една и съща песен: циганите никъде не ги щат, защото те за нищо не стават.

Междувременно обаче историята има и друга страна. В нея е пълно с най-обикновени французи, които се организират, за да помогнат на бедстващите пришълци от Източна Европа. И под „помогнат“ не се разбира носене на храна и на дрехи, макар че и това се прави. Помощта се изразява в четене на книги и организиране на ваканции за децата, в попълване на формуляри, изисквани от администрацията, в изготвяне на радиопредавания за ромите от Източна Европа и какво ли още не.

Кръстниците

Миналата година се заслушах в едни деца, които играеха до уличното платно в парижкото предградие Монтрьой. Надвикваха се на френски, докато гонеха топката, а после се оказа, че само две от децата са родени във Франция. Другите две бяха български роми, пристигнали в страната година по-рано. Сега са преводачи на собствените си родители - ходят с тях на интервюта за нелегална работа и на опашки за безплатната вечерна супа, осигурена от хуманитарни организации. Ако съдим по езика, на който говореха, и по хората, с които общуваха, тези деца определено бяха интегрирани във Франция, но надали са се чувствали интегрирани в собствената им страна - България. А децата са си все едни и същи. Единственото, което се е променило в живота им, е средата, в която растат, и отношението, което получават.

Социологията илюстрира тази ситуация така: в България само 1.2 процента от населението участва в доброволни акции в подкрепа на някаква кауза, свързана със защитата на инвалиди, социално слаби или възрастни хора. Във Франция в такива инициативи е въвлечена една четвърт от населението. И тук не става дума за действия, които са непременно организирани от някаква формална структура. Един парижки скулптор например, който научил, че ромите често пъти се свързват с кражби на метал, взел да приема цели групи имигранти в ателието си, за да им показва как металът се превръща в малка пластика.

Една група приятели пък дочула, че френските обществени училища приемат децата на българските и румънските роми, но без да ги допускат да се хранят в стола или да плуват в басейна. Това откритие довело дотам, че хиляди французи се включили в неформална мрежа за помощ на децата - все френски граждани, които заявяват, че са кръстници на ромските деца и с това получават правото да ги представляват пред властите и да изискват те да бъдат третирани наравно с другите деца.

Боси по асфалта

Да не говорим за пенсионерите. Няколко възрастни жени заварих в библиотеката в парижкото предградие Сен-Дени - избираха книги, които да четат на български роми от „гетото“, на което не викат гето. Избирането беше дълъг процес, защото пенсионерките имаха изисквания - книжките да са нови, лъскави и с красиви и многобройни илюстрации. Твърдяха, че никое дете не заслужава да гледа надраскани с химикал мечета или панорамни книжки с клюмнал дворец на Спящата красавица.

После ги видях как четат тези книжки и най-важното къде го правят - постилат един брезент право на асфалта и сядат върху него, а децата до тях. После ги питах не им ли е неудобно да седят на земята, а те ми отговориха, че всяко друго място би приличало на училище и би отблъснало децата. Нещо дълбоко нередно трябва да има в българската среда, за която всичките тези банални разсъждения на възрастните французойки звучат едва ли не като екзотика.

Автор: Т. Ваксберг, Редактор: Д. Попова-Витцел