След влизането си в ЕС България не е произвела масова емиграция, а точно обратното. Влизането на страната в Общността е било използвано, за да легализира престоя в Западна Европа на онези, които и по-рано са били там, а не толкова за да породи онази вълна заминаващи, която беше пророкувана. Това ни казва последният анализ на тенденциите в българската миграция на Институт "Отворено общество". Авторите дори установяват, че в последните години броят на онези, които се връщат в България, расте. И то толкова, че ако тенденцията продължи, може да се стигне до така наречената положителна нетна миграция. Тоест, онези, които се връщат, може да станат повече от онези, които заминават.

Авторите на това изследване – Георги Ангелов и Марин Лесенски – не са имали за цел да разберат с какво България привлича онези, които се завръщат. Но макар и да не са изследвали този въпрос, те имат хипотеза. "Връщат се най-вече защото няма забрана", казва Марин Лесенски и добавя: "По-младите дори не разбират смисъла на въпроса, за тях свободата на придвижване е даденост, те не мислят в категорията "заминавам завинаги" или "връщам се завинаги", а най-често казват нещо друго: "Засега съм тук"." Според Лесенски, свободата на придвижване е дала възможност и на самата България да бъде забелязана като място за реализация – нещо, което във времената на забраните е било по-скоро маргинално разсъждение.

Марин Лесенски дава пример с държави, които, макар и да са в Европа, не членуват в ЕС и нямат същата свобода на придвижване, труд и образование. Украйна, Грузия, Молдова – това са все страни, които произвеждат голяма и стабилна емиграция, защото хората изоставят имуществото си, дори децата си и не се връщат от страх, че после няма да могат да заминат обратно.

Най-после преброени

Анализът на "Отворено общество" се прочу с това, че най-после се е намерил отговора на един настойчив въпрос: колко българи са емигрирали в чужбина? Авторите твърдят, че те са малко над 1 милион и 100 хиляди души, но всъщност крайното число на българите в чужбина може да е и по-голямо. Защото проучването е ограничено само до онези българи, които са родени в България. Българските граждани, родени и живеещи в чужбина, не попадат в изследването и не са част от онези преброени 1 милион и 100 хиляди.

Резултатът, измерен от "Отворено общество" е близък до оценките на ООН за 1 176 000 българи, живеещи извън България (16.5% от населението), но драматично се разминава с последните твърдения в парламентарната комисия по политиките за българите в чужбина. Според председателя на комисията Андон Дончев, цитиран от вестник "Сега", извън страната живеят цели 2 милиона и половина души. Не е ясно как е формирана тази оценка, но тя често бива повтаряна и в медиите.

Изследването на "Отворено общество" е използвало следните данни, за да достигне до изводите си: освен обичайните източници НСИ, ООН и Евростат, авторите са използвали и статистиките от преброяване на населението в различните приемащи страни. Резултатът е точен брой на българите, родени в България, но живущи другаде. През 2011 година например в Германия са живеели 71 250 българи, родени в България. 409 000 е броят им в Турция през същата година. 122 130 – в Испания, 75 426 – в Гърция, 65 202 – в САЩ. Авторите предупреждават, че съществуват изследвания, които проучват живеещите в чужбина българи според гражданството им, а не според мястото на раждане, и че в тези проучвания се сочат много по-високи числа (например, в някои се говори за над 200 000 българи в Германия, а според българското посолство в Берлин - дори и над 300 000, но тези данни не отговарят на въпроса за миграцията от България, тъй като покриват включително и децата, както и българите от Молдова, Украйна и бивша Югославия, получили българско гражданство).

Трябва да се положи усилие

Истината е, че в България досега просто се измисляха числа. Или се комбинираха различни по произход данни, обработени с различни методики, които после се обобщаваха в едно цяло. При наличието на цяло министерство за българите в чужбина и на парламентарна комисия със съответното име, нито един изследовател досега не можеше да се позове на някакви смислени данни, които да са съпоставими в годините и да откроят реална тенденция. Алибито най-често беше в самия факт на членството в ЕС. Твърдеше се, че самото влизане на България в Съюза е превърнало някогашната емиграция във вътрешен и съответно неуловим миграционен процес. Оказа се уловим, но при условие, че се положи усилие.