Татяна Ваксберг прави равносметка на твърде оскъдните връзки между двете съседни страни.

Колко дълго можеш да избягваш съседа си? Българо-сръбските отношения показват, че това може да продължи едва ли не вечно. Двете страни не просто са една до друга, но и говорят на сходни езици, имат общо минало, съпоставими икономически показатели и почти идентичен манталитет. И въпреки всичко това, а може би тъкмо поради това, почти не си общуват. Факт, който можеше да бъде поне частично обяснен през 1990-те години: тогава Сърбия воюваше и разпалваше национализъм - най-опасното оръжие, познато на Балканите. Но днес това обстоятелство буди само недоумение, тъй като Сърбия е вече със статут на кандидат за еврочленство, а всичките издирвани военнопрестъпници са вече предадени на Хагския трибунал.

Между съседи

Ако близостта между две страни се измерваше с размяната на междудържавни посещения, може да се каже, че двете съседки са във формални отношения. Толкова формални, че миналата година сръбският външен министър изтъкна срещите с българския си колега по международни форуми като пример за активно общуване.

Конкретните съвместни прояви пък изглеждат занемарени като магистралата София-Ниш - многократно замразяван проект, чийто български отрязък е само 52 километра, но изграждането му непрекъснато се отлага заради други приоритети - като магистрала “Струма” например, която води към Гърция.

Известно активизиране на контактите можеше да се очаква по линия на руския проект “Южен поток”, който трябваше да прекоси и двете държави. Но преговорите бяха водени от Русия и то отделно с всяка от страните-партньорки, припомня Димитър Бечев, изследовател от Лондонското училище по икономика и политически науки. Да не говорим, че накрая проектът беше спрян от Русия.

На ниво човешки взаимоотношения контактите са още по-запуснати. Историците отдават това на враждебността, натрупана след войните от края на 19-и и началото на 20-и век, политиците го обясняват с различното развитие на двете държави в периода на Студената война, а дипломатите напомнят за задължението на България да въведе визи за сръбските граждани през 2007 година - пореден възпиращ фактор в общуването, макар и визовият режим да продължи само малко повече от две години.

Според Димитър Бечев, двете страни практически не се познават, а малкото, което знаят една за друга, е натоварено с асиметрия: “В България сме една идея по-добре осведомени за Сърбия, защото поне познавахме поп-фолка на 80-те, както и някои от по-старите сръбски сериали като например “Горещ вятър”. Освен това всеки е минавал с кола през Сърбия на път към Западна Европа. В обратна посока обаче дори и това оскъдно знание липсва. Сърбите традиционно гледат към Централна Европа, представяйки си България като по-затворена страна, ориентирана предимно към Изтока”.

Единствено в сферата на културата двете страни изглежда са намерили общ език. Поне ако този език е на Георги Господинов, Алек Попов и Александър Секулов в сръбската им версия. Или пък на Драган Петрович, Владислав Баяц и Марко Видойкович в българската им версия. Графики, мозайки, пейзажи и плакати също успяват да прескочат границата и в двете посоки. С музеите е по-сложно, защото част от тях са в ръцете на националисти, толерирани от държавата. Само преди две години българският Национален исторически музей, например, се изтегли от изложба, организирана от ЮНЕСКО в Белград, защото се обиди заради описанието на Гоце Делчев.

Какво може да се направи

Точно преди една година президентът Плевнелиев заговори за “нови перспективи” в отношенията между двете страни. По думите му, задълбочаването на българо-сръбското партньорство е обусловено включително и от получения от Сърбия статут на кандидат за еврочленство. България “ще предостави на Сърбия цялата експертна подкрепа в хода на преговорния процес”, каза преди година Плевнелиев. За експертна помощ, която България ще предостави на Сърбия, говори също и бившият външен министър Кристиян Вигенин.

Според Димитър Бечев обаче, колкото и да е уместно предлагането на експертна помощ от страна на България, това сътрудничество не може да е успешно, без да се формулира друга цел: нуждата от инвестиции в сближаването на научни и културни кръгове, в изграждането на “човешки мрежи”. “Така се създава не просто разбиране, но и култура на интимност”, посочва Бечев и добавя, че помощта, освен всичко друго, е двустранен процес - някой трябва да ти я поиска. Засега обаче Белград не е демонстрирал кой знае какъв интерес.