В петък парламентът в София реши, че предизборните кампании не може да се водят на чужд език, дори и при положение, че в общуването участва преводач. Този въпрос не е нов, а от близо четвърт век и винаги е бил решаван по един и същи начин – в полза на единствеността на българския език. И макар в България да има достатъчно чужденци с право на глас, които не говорят български, под "чужд език" или "друг език" винаги се разбира предимно турският.

Поредното възпроизвеждане на забраната беше подкрепено от поредното огромно мнозинство, формирано от ГЕРБ, Коалиция за България и "Атака". В полза на общуването с преводач гласуваха само 32 депутати от групата-вносител ДПС, един независим депутат, отцепил се от ГЕРБ, и трима социалисти. Против бяха цели 116 души, а 61 се въздържаха. Това е удивително мнозинство за сегашния неработещ парламент, чиито заседания редовно се отменят поради липса на кворум, а приемането на някакви нови норми води до съмнения за търговия с парламентарни гласове.

Турският - майчин език на 10% от българите

С изключение на първите години след 1989, когато партиите действително се различаваха по ценностите, от които се ръководят, резултатът винаги е бил подобен – огромното мнозинство в парламента е подкрепяло забраната за турски език, илюстрирайки с това етническото разделение на политическо ниво. Неслучайно различни структури на ЕС периодично препоръчват забраната да отпадне – в повечето европейски страни е достатъчно ясно, че езиковите забрани прикриват по-сериозен социален феномен, какъвто е отхвърлянето от обществото на големи групи хора.

Чужд ли е обаче турският език? Въпросът често пъти се възприема като скандален, но той е уместен за страна, в която това е майчиният език за 10 процента от населението. Ако езикът е чужд, то какви трябва да са неговите носители? Също чужди? Ако да, то доколко? Очевидно е, че става дума за избирателно приложение на схващането за чуждост. Тя не не се прилага в плащането на данъците например, нито пък се подчертава в случаите, в които някой турскоговорящ добие международно признание.

Освен че подчертава едно неравенство, забраната има и откровено негативен ефект върху изборния процес. В основата на една комуникация стои все пак разбирането, а не тайнствеността. Забраната да се говори на обичайния за избирателя език и забраната дори да му се превежда онова, което не разбира, прилича на забраната да си купуваш дрехи с отворени очи. В крайна сметка никой не ти пречи да си тръгнеш с дрехата, разбира се, но кой знае дали ще си купил тази, която ти трябва.

Опороченият изборен процес

И ако този аспект на забраната може да се разглежда включително и като комичен, то политическото ѝ послание може да бъде предимно опасно. Видяхме го в същия този петък, когато група националисти нападнаха джамията в Пловдив и счупиха стъклата ѝ, защото били против "ислямизацията" на страната. Логиката, която стои зад това насилие, не се различава много от логиката, водеща до забрана на турския език в предизборните кампании: хората, които ходят в джамии, и хората, които говорят само турски, не са тукашни, външно тяло са, не ги искаме. Колкото повече парламентът удържа (почти) единния си етноезиков подход към изборите, толкова по-сигурно е, че насилието като това в Пловдив ще се множи. Просто нападателите ще се чувстват окрилени от наличието на съмишленици на политическо ниво.

Има и трети поглед към забраната за говорене на чужд език по време на предизборна кампания. Той е в това, че забраната няма нито ефект, нито смисъл. Не защото е намерен начин тя да се заобиколи, а защото изборите в България отдавна не зависят от идеи, които да ти се налага да разбираш. Не и в последните десет години, когато изборният процес е опорочен от купуване на гласове и търговия с влияние. Май няма кой знае какво значение дали ще получиш двайсет лева на български или на турски език. Но има огромно значение накъде ще насочиш енергията на активните хора – към реалния проблем с купуването на гласове или към димната завеса, която го прикрива с нов етнически скандал.