Лошата новина е, че науката не може да изпълни очакването за непоклатими истини, за завършени и неоспорими познания. Но тя и няма подобни претенции. „Науката е процес, в който познанията неизменно се поставят под въпрос, а това в крайна сметка води и до постоянни корекции“, казва Улрих Дирнагл от университетската клиника „Шарите“ в Берлин. Той оглавява центъра QUEST към Берлинския здравен институт (Berlin Institute of Health). Дирнагл и неговите колеги отговарят за управлението на качеството в биомедицинските изследвания.

Не всяка научна хипотеза или мнение имат еднаква тежест. Напоследък например често се чува следното: “Моя позната е акушерка и е забелязала много спонтанни аборти след ваксинации”. Подобно наблюдение безспорно може да се превърне в повод за научно изследване, за да се установи наличието или липсата на причинно-следствена връзка.

Предизвикват ли ваксинациите спонтанни аборти?

Такива изследвания вече са проведени, но досега не е установена зависимост между ваксинациите и броя на спонтанните аборти, независимо че в света вече са поставени над 8,7 милиарда дози с ваксина. Това означава, че е напълно възможно наблюденията на въпросната акушерка да следват добре познат мисловен механизъм - склонността на хората да вярват само на информация, която потвърждава техните собствени убеждения. 

Никой не е защитен срещу този механизъм за преработване на информацията. „Единствената стратегия, което помага в такива случаи, е съзнателно да заемеш позиция, която противоречи на собственото ти мнение. Така човек може да види и аргументите на противната страна“, казва  социалния психолог Роланд Имхоф от Университета в Майнц.

„Организираният скептицизъм е норма в науката“, обяснява Улрих Дирнагл: “Знаейки, че можем да грешим в нашите резултати и заключения, ние, учените, сме по принцип скептични. Включително и към самите нас”. Затова всяка научна публикация става обект на критична дискусия от страна на професионалната общност. Това се случва както в процеса на рецензиране преди публикуването на текст в научно списание, така и след това, когато той става достъпен за цялата научна среда. 

И макар тази система да не е перфектна, вероятността да бъде открита грешка в методиката или изчисленията се повишава многократно. „Към организирания скептицизъм спада и задължението да се отбележат евентуалните фактори, които ограничават достоверността на постигнатите резултати“, обяснява Дирнагл. Във всеки научен труд или публикация има бележки с уточняващ характер - например, че изследваната група е била относителна малка, че не е имало подходяща контролна група, или че учените поради някаква причина не са били в състояние да вземат предвид определени параметри.

Необходимо е също да се гарантира прозрачност на резултатите – това означава, че описаното изследване трябва да може да бъде повторено от други учени, които да проверят, потвърдят или отхвърлят достоверността му. Много малко от нас, хората, са учени. Възможностите ни да повторим проведените научни изследвания и да проверим лично достоверността на резултатите, са ограничени. Затова в крайна сметка всичко опира до доверието.

На кого се доверяваме?

Хората, които не са склонни да вярват на конспиративни теории, се доверяват на една научна хипотеза най-вече тогава, когато тя е била изказана от учен. Съдържанието на хипотезата в този случай е от второстепенна важност. „Дълго време подобно поведение се смяташе за ирационално, но то е логично и нормално. Като общество ние се нуждаем от постигането на консенсус и изграждането на доверие към него“, казва социалният психолог Имхоф.

В края на краищата изграждането на научен авторитет не е лесно и не става бързо. Германският вирусолог Кристиан Дростен, например, се радва на голямо обществено доверие поради няколко причини. През 2003 година той беше сред учените, които откриха наличието на групата коронавируси и оттогава насам усилено ги изследва. Публикациите на Кристиан Дростен са минали и през сериозна научна проверка от страна на цялата колегия и на чуждестранни експерти. Наличието на такава проверка го превръща в експерт по въпроса.

Улрих Дирнагл посочва и друг важен аспект. „Човек, който твърди, че съобщава 100-процентова истина, не може да бъде взиман на сериозно в света на науката“, казва той. „А когато някой споделя крайна хипотеза, като например тази, че шпайковият протеин бил отровен, той задължително би трябвало да представи много сериозни доказателства за нея. Едно видео в интернет не е достатъчно“, казва Дирнагл.