Анализ на Георги Папакочев:

В периода между двете световни войни в България изникват първите крайно националистически партии и движения. Националното социално движение (НСД) на проф. Александър Цанков става значима формация в тогавашния десен спектър, а другата националистическа групировка - „Звено” - дори взима за кратко властта след майския преврат през 1934 година. Към края на 30-те по германския националсоциалистически образец в страната се появяват крайните Съюз на българските национални легиони (СБНЛ) и Ратници за напредъка на българщината (РНБ). В наши дни следовниците на някогашните легионери и ратници шумно бият крак на т. нар. „Луков марш” по името на убития през 1943 г. краен националист ген. Христо Луков.

С юмруци и кубинки

Парадоксално на пръв поглед, но т. нар. ”нов национализъм” в България се появява всъщност в края на декември 1989 г., когато под натиска на улицата БКП е принудена да възстанови имената на българските турци, променени по време на Възродителния процес. Умело направлявано от ДС, твърдолинейното партийно ядро тогава се противопостави на решението на новото ръководство, в резултат на което се появиха Общонародният комитет за защита на националните интереси (ОКЗНИ) и Отечествената партия на труда (ОПТ).

Едва ли днес някой си спомня за обявената в края на 1990 г. за кратко Разградска република, която дори успя да „скокне” срещу правителството на Андрей Луканов. Година по-късно по местния националистически небосклон за кратко прелетя създаваната в нелегалност от легионери още през 1955 година (както се твърдеше тогава) Българска национално-радикална партия (БНРП), а през 2001-ва от кадри на нейната младежка структура се родиха Българският национален съюз (БНС) и движението „Гвардия”, което си беше ушило специални униформи и се бореше срещу „терора”, който упражнявала „една малцинствена група” в страната, сиреч ромите. По-късно от БНС се отдели т. нар. ”Национална съпротива - България”, чиито членове побързаха да пребият с юмруци и кубинки няколко крайнолеви активисти в столичен трамвай.

Комплексираните вождове

В началото на 2005 година в съда е регистрирана официално „патриотичната и националистическа” партия „Атака” (по името на „Der Angriff” - основания от Гьобелс печатен орган на берлинските националсоциалисти). Само година след това нейният водач Волен Сидеров се класира втори на президентските избори с гласовете на почти 600 хиляди последователи.

Неизменно присъствие в българския националистически спектър имат и идейните наследници на македонското освободително движение, които през 1990 година приемат името на ВМРО, а девет години по-късно, вече като политическа партия, прибавят уточнението „Българско национално движение”. По повод неизменната фиксация на ВМРО и националистическото обществено мнение в страната по т. нар. ”македонски въпрос”, политологът Иван Кръстев възкликва в печата, че „за мнозина български политици и интелектуалци България граничи не с реални държави, а със собствените ни комплекси и спомени”.

"България на българите"

Още през 2006 г. публицистката Кристин Фове-Мисиа пише във френския в. „Фигаро” следното: “Черпейки сили от всеобщото неразположение в европейските общества, ултранационалистите допринасят за радикализиране на политическите изявления и подкопават самите основи на общността, която за дванайсет години се разшири от 15 на 27 членове. Лозунгите им си приличат и взаимно се допълват - и на Запад, и на Изток: "На първо място е нашият народ", прокламира фламандската Влаамс Беланг (Фламандски интерес); "За етнически чиста Словения", тръби крайнодесният Словенски алианс; "Да върнем България на българите", повтаря непрестанно партията Атака в София; "Ние избираме Полша", декларира безспир Лигата на полските семейства”, пише френската публицистка.

По същото време покойният вече бивш дисидент и чешки президент Вацлав Хавел предупреждава за надигането на национализма и популизма в региона. Той констатира, че старите модели на политическо поведение (някои от които са остатък от епохата преди комунизма) са били временно изтикани в задния двор от вълната на прозападния граждански либерализъм, която заля Централна и Източна Европа след падането на комунизма. „Сега обаче те отново излизат на сцената”, бие тревога Хавел.

Близнаци?

Днес в европейските столици Букурещ и София освен за гранични черноморски територии политиците отново спорят за правата на „своите” национални малцинства в другата държава. Паралелно с това двете балкански съседки с надежда очакват да бъдат приети в Шенген, ако тъкмо крайнодясната и ксенофобска Партия на свободата на Герт Вилдерс в Холандия каже благосклонно „да”.

По същото време в бедна България националистическата пролет бушува, а през втория юнски ден се очаква да „разцъфти” и новата Национал-демократична партия. Впрочем, името й смущаващо наподобява на скандалната неонацистка Националдемократическа партия в Германия, чиято забрана вече беше официално поискана от федералното правителство и Бундестага. Дали съвпадението в имената е случайно? Казва ли ти някой...

Автор: Г. Папакочев, Редактор: А. Андреев