В ранните високи култури "справедливостта" е идеята, че хората си дължат взаимно нещо, и че дори на най-силните не е позволено всичко. Още в египетското "Наставление за фараон Мерикаре", написано около 2100 пр. Хр., се казва, че владетелят трябва да бъде справедлив и да оказва подкрепа на слабите. В Китай Конфуций (551-479 пр. Хр.) препоръчва всички хора да се държат един към друг "като роднини" и да следват златното правило: "Не прави другиму онова, което не искаш да ти се случи на теб".

Не е ли удивително, че Сократ (ок. 470-399 пр. Хр.) мисли по същия начин, въпреки че живее на другия край на света? Справедливостта, казва той според Платон, спада към "най-хубавото, което трябва да бъде обичано от всеки, който иска да бъде щастлив, както заради себе си, така и заради последствията за останалите". Аристотел (384-322 пр. Хр.), който също превъзнася справедливостта като върховна добродетел, различава вече "дистрибутивна" и "компенсаторна" справедливост - с изключение на жените и робите, разбира се. Той знае: неравенството е източник на недоволство и брожение.

Справедливостта като "кардинална добродетел"

Въпреки това за гръцките философи справедливостта не е кодифицирано право, а индивидуална позиция, една "кардинална добродетел". Именно това смущава римския стоик Цицерон (106-43 пр. Хр.). Той настоява справедливостта да се разбира не индивидуално-етически, а като принцип на обществото. До почитателя на Аристотел Тома Аквински (ок. 1224-1274) размисълът върху понятието за справедливостта почти не се променя. Но сега вече то е християнско учение за добродетелите, въплъщавано най-добре от един "справедлив владетел".

С настъпването на Новото време "справедливият владетел" се оказва притиснат до стената, защото надигащата се буржоазия не желае да търпи неговия патернализъм. От своя страна Русо (1712-1778) разтърсва здраво буржоазното понятие за собственост: "Първият, който огражда едно парче земя и се осмелява да каже "Това е мое", е бил истинският основател на буржоазното общество". Пазете се от измамници като този, предупреждава Русо.

При Кант справедливостта окончателно надраства фазата на индивидуалната добродетелност и се превръща във "формалния принцип на възможността за правово състояние сред хората". Тази дефиниция продължава да смущава философите до ден-днешен. Още Маркс (1818-1883) вижда тук една типична буржоазна абстракция. Той предпочита Аристотел и мечтае за общество, в което е валидно правилото: "Всеки според способностите си, всекиму според нуждите".

Има ли световна справедливост?

Ницше (1844-1900) полага началото на една дълга епоха на морална критика и скептицизъм, която, ако не се лъжем, приключи едва с големия американски философ Джон Ролс (1921-2002). Ролс твърдеше, че общественото богатство се създава от всички граждани и затова на всички се полага дял от него. Богатите, отново според него, трябва да могат да стават още по-богати, само ако от това печелят и бедните. Това е прочутият "принцип на диференцирането" на Ролс, който е трудно осъществим в условията на глобализацията. Или може би не?

Какво означава тогава "световна справедливост"? Философи като Марта Нусбаум, Амартия Сен, Томас Пог или Райнер Форст продължават да спорят по въпроса. За едно нещо те са единодушни: тъй като сме граждани на света, ние дължим нещо на самите себе си, и на първо място един свят, в който нито един човек не гладува. Разбира се, онези политици, които смятат финансовия капитализъм за природно явление, ще се изсмеят. Също както навремето съвременниците на Аристотел са му се присмивали, когато той постулира върховната цел на полиса: справедливост.