Коментар на професор Ивайло Дичев:

Каракачанов измислил формула за обединяване на разединените етно-популисти: "предизборни листи без лидери". Изглежда логично, защото всеки от въпросните лидери вече е пределно обременен. Единият сключи съмнителни сделки, другият концесионира плажове, третият похарчи грешни пари за пръстови отпечатъци в болниците, четвъртият е напълно неадекватен. И всичките в един или друг момент са изпълнявали подпорни функции за менискуса на г-н Борисов, с когото днес избягват да попадат в един екран. Да добавим и това, че тези хора твърде дълго се задържаха на политическата сцена и дълбоко омръзнаха с грубостите, взаимните си нападки, нелепите каузи. Какво по-логично от това шефовете да се дръпнат назад, да пуснат нови лица, актьори, футболисти, доктори? "А защо лидерите не подадат оставки и не дадат път на младите?", попита телевизионният водещ Виктор Николаев. Не получи отговор. Явно не става дума за други, по-добри лидери, а за стратегическо замаскиране на сегашните.

Само че ако се огледате, ще видите, че става дума за тенденция в публичния ни живот: лидерите са започнали да се крият.

Бойко Борисов не просто отдавна не ходи в парламента, избягва срещи с журналисти и неорганизирани от ПР-ите му граждани и отказа да се бори отново за поста министър-председател. Той е на път да се оттегли без да имаме най-малката представа кой ще го наследи. Вярно, че това е похват, често срещан при диктаторите - Живков например на няколко пъти първо издигаше, после низвергваше втория в партията. Борисов изигра подобен номер с Цветанов, но мина време, а нов втори в ГЕРБ не се очертава (да ме прощава г-н Дончев, той ми се вижда твърде интелигентен и добронамерен, за да овладее тази партия).

А може би идеалният модел е ДПС? От години движението е управлявано от един скрит в буквалния смисъл лидер. Най-силният момент от акцията в Росенец за мен беше, че принуди Ахмед Доган да се покаже физически и да бъде заснет сред розите. След драматичните протести миналата година тази партия оттегли и другия си невидим бос Пеевски - депутат, който също не ходеше в парламента и също не говореше с журналисти, оставяйки обществото да гадае как точно подръпва конците на държавата. Никой не знае как функционира ДПС отвътре, но подозрението, че от иначе симпатичния Карадайъ не зависи нищо, е непобедимо.

Добре, сега пък на терена тържествено излиза нова партия, която мобилизира надежди за рестарт и изчегъртане. Къде е лидерът? Господин Трифонов (също) не посещава парламента, боледува, а според някои се прави на болен, все едно. Реалността му е като на компютърен аватар, който говори по пижама във фейсбук, но не се среща в офлайн реалността. Не пожела да стане премиер, а последните слухове са, че най-вероятно няма да бъде кандидат за следващото народно събрание. Така е преценил, не ми е работа да съдя. Но помислете за този парадокс - лидерска партия със скрит лидер!

Да продължим разходката. Демократична България има двама съпредседатели, отделно зелените, които имат своя физиономия и ръководство. Ще кажете - демократични са хората, но не би ли било все пак по-логично неголяма партия да има единен властови център? При най-малките - "Изправи се! Мутри вън!" - пак са двама, но дали изобщо можем да говорим за лидерство при този разнороден състав на формацията?

Ще кажете - поне столетницата има безспорна председателка, която отново и отново виждаме по разнообразни мероприятия с букети цветя като щастлива класна ръководителка. Явно бюрократичната шлифовка на социалистите си казва думата. И все пак на г-жа Нинова днес едва ли ѝ е лесно. Искат ѝ оставката заради провала на изборите, нападат я левите крила в партията заради абсурдния национал-консервативен курс, притискат я от десните бизнес-среди, задето отказва договорки с ГЕРБ и обрича партията на вечна опозиционност, роят се нови формации, които късат живо електорално месо. Ще бъдем ли учудени, ако и тук последват формулата "Каракачанов" и решат да поскрият лидерката?

Не знам на какво се дължи тази странна тенденция. Едва ли гражданите са започнали да се интересуват от платформи и идеи, вместо от хора. Свикнали сме да мислим тъкмо обратното - че българският политически манталитет е склонен към персонализация в политиката. Защо тогава подобно криене на лидерите?

Ако погледнете назад ще видите, че в историята отношението ни към онези начело е доста, да кажем, странно. По различни причини и от различни среди те неминуемо биват низвергнати, оплюти, дори прогонени. Не ги сравнявам по друго, освен по яростта, която са събудили във времето си - Батенберг и Фердинанд, Стамболов и Филов, Димитров и Луканов, Костов и Сакскобургготски. Единственият, когото безспорно обичаме, е Левски, който не е успял да осъществи целите си и е загинал, без да оглави свободната държава. Горко му, ако беше доживял да стане министър-председател!

А може би нашите политици най-сетне са разбрали, че у нас не се търпи никакво лидерство - нито добро, нито лошо и затова се крият зад кулисите, пускайки напред експерти и граждански квоти. Поставете се на тяхно място. Не е много честно, но ако ще те мразят каквото и да направиш, заслужава ли си масрафа?