Всяка година в началото на юли столицата на испанската провинция Навара се облича в бяло и червено. В продължение на 9 дни хиляди младежи с бели ризи и червени шалчета се впускат в лудо надбягване с бикове по улиците на Стария град на Памплона. Тази игра със смъртта продължава средно 2 минути и 43 секунди. 850 метра делят участниците в това надбягване от крайната спирка - входа на арената. 850 метра и 3 минути, пълни с адреналин, страх и кръв. Много кръв. Всяка година има поне 200 ранени. Смъртните случаи досега са общо 15. Първият е от 1924-та, а последният - през 2009, когато 27-годишен испанец издъхна пред очите на зажаднялата за зрелище публика.

И изгрява слънце...

“Шокиран съм от лекомислието на тези хора“, казва Джон Хемингуей, внук на Нобеловия лауреат Ърнест Хемингуей. През 2009 година Джон е бил почетен гост на фестивала в Памплона. Именно благодарение на дядо му празниците на Сан Фермин в столицата на провинция Навара придобиват световна слава. Фестивалът се провежда за първи път още през 16 век, но едва от 1926-та нататък, когато излиза книгата на Хемингуей “И изгрява слънце“, надбягването с бикове в Памплона се прочува и извън пределите на Испания.

Смъртоносният спектакъл в Памплона е не само традиция, която датира от векове. Той е и бизнес за десетки милиони. Телевизионните права и рекламите, нощувките в хотелите, костюмите и сувенирите - всичко това носи пари.

По време на фестивала Сан Фермин Памплона празнува денонощно. Сутрин са надбягванията с животните, а в късния следобед биковете са вече на арената - за да бъдат убити. И докато матадорите забиват копията си в телата на животните, по улиците на града се леят вино, музика и лекомислие.

Хемингуей, благодарение на когото Сан Фермин се прочува по цял свят, никога не е участвал в надбягването. Но десетки пъти е бил гост на фестивала. “Ако морално е това, което те кара да се чувстваш добре, а неморално онова, което те кара да се чувстваш зле, то за мен в коридата няма нищо неморално“, пише Хемингуей. Той е бил истински почитател на бикоборството - освен в “И изгрява слънце“, то е централна тема и в множество негови статии. А романът му “Следобедна смърт“ е нещо като литературен паметник на коридата - там Хемингуей описва в най-малки подробности тънкостите на бикоборството.

Насладата да проливаш кръв

“Когато веднъж си се примирил с надмощието на смъртта, думите “Не убивай“ се превръщат в заповед, която ти следваш без да се замислиш нито за миг. Докато обаче се бунтуваш срещу смъртта, присвояването на един от атрибутите на Бога, а именно предизвикването на смъртта, ти доставя удоволствие. Истински голям матадор е само онзи, който изпитва наслада, проливайки кръв“, пише Хемингуей в “Следобедна смърт“.

И все пак: не изпитват ли матадорите поне капка съчувствие към животното, което измъчват и убиват? “Бикоборецът не възприема убийството като убийство. За него то е просто логичният завършек на коридата“, казва един млад тореадор. За легендарния бикоборец Хуан Белмонте (1892-1962) се казва дори, че в кървавата игра със смъртта той усещал еротика. Което обяснява факта, че понякога Белмонте се появявал на арената чисто гол.