Коментар на Мирела Иванова:

Няма съмнение, че българското общество е настръхнало от две взаимоизключващи се състояния: гняв и свръхумора. Състояния, които могат по различни пътища да ни отведат до дъното на безизходицата. Гневните граждани също са шизофренно разделени - на примирено гневни и непримиримо гневни. Част от примирено гневните организирано подкрепят правителството, предвождани от Мишо Шамара, а друга значително по-голяма част просто раздава словесни шамари по кръчми, домашни трапези, обществен транспорт и прочие маргинално-битови форуми. Непримиримо гневните протестират вече дни наред, пораждат инициативи, опитват се да разбудят и стреснат заспалите си сънародници, да вразумят “политическото тяло”, което се движи нанякъде и влачи след себе си и държавата ни, нашата обща държава.

Защо ли всички пишат писма?

Цялата свръхнагнетена човешка магма мъкне и умората от бедността, безсилието, моралния потрес от случващото се през последните двайсетина години и през последните четиридесет дни, превива се все повече под тягостните съмнения, че е достигнато критичното ниво на управленска некомпетентност, нечисти партийни сговори, политически инат и нелепи кадрувания. Сред целия този тревожен хор от глъхнещи и извисяващи се гласове изведнъж ясно разпознаваем става гласът на българските учители, които предупреждават за стачка през септември. Един от учителските синдикати разпространява и отворено писмо с неотложни искания за промени в средното образование. Епистоларният жанр очевидно преживява разцвет при възцарилата се управленска глухота.

Накъде без учители?

Всички си спомняме как бе “изпързаляна” общата учителска стачка преди повече от пет години, как бе изпуснат моментът да се постави смислен и модерен ред в системата на средното образование. Днес всички сме наясно за множеството и страшни недостатъци, чиито жертви са и ученици, и учители: неграмотността сред децата се разраства, множат се мотивациите за отказ от образование, истинското и полезно знание е подценено за сметка на все по-процъфтяващия бизнес с учебници, частни уроци и курсове, външното оценяване носи все по-формален характер, дори извоюваните матури са спорни, да не отваряме дума за делегираните бюджети. Това несъмнено рефлектира и върху авторитета на учителите - професията им, която изисква и посвещение, се оказва и икономически, и обществено подценена. Всяко училище е своеобразен минимодел на държавата и често ставаме свидетели на разгръщащи се директорски авторитаризми спрямо по-свободомислещите преподаватели.

Чувам гласа на учителите посред всички други тревожни гласове, защото тъкмо те са натоварени с отговорността за бъдещето. И дано глухотата не погълне и не удави и тях, както дави всичко по пътя си - от икономическото здравомислие та чак до насъщния глад за справедливост и морал в нашата обща държава.

Автор: М. Иванова; Редактор: Д. Попова-Витцел