Любослава Русева за българския „купон по време на робство”:

 

„Истински пригодна тоталитарна държава ще бъде онази, в която всемогъщата изпълнителна власт ръководи население от роби, които не е необходимо да бъдат насилвани, за да се подчиняват, защото те обичат своето робство.“

...

Олдъс Хъксли прави това пророчество в предговора към второто издание (1946 г.) на своята антиутопия „Прекрасният нов свят“. По същото време Джордж Оруел вече пише друга антиутопия - „1984“, с която ще изпрати читателите си 40 години напред в мрачното бъдеще, когато Държавата ще провежда всеобхватно проследяване чрез всевиждащата организация от анонимни наблюдатели, наречена Големия брат.

...

Книгата на Оруел излиза през 1949 г. в Лондон. А точно тогава Рей Бредбъри също е започнал своята антиутопия „451 градуса по Фаренхайт“. Тя ще види бял свят през 1953 г., за да предупреди за пожарните команди, които ще изгарят всичко, написано върху хартия. „В главите на хората трябва непрекъснато, до втръсване, да се набиват незначителни факти. Тогава те ще имат чувство за динамика, без въобще да помръдват. И ще бъдат щастливи!” - казва шефът на пожарната команда.

...

„Има по-лоши престъпления от това да гориш книги. Едно от тях е да не ги четеш”, ще каже Рей Бредбъри в едно интервю през февруари 1966 година.

Само месец по-късно (20 март) Културната революция в Китай ще започне с думите на Мао: "Ние имаме нужда от решителни хора, които са млади и не особено образовани", последвани от щурмуването на библиотеки.

...

„Фантастите не се опитват да предвидят бъдещето. Те се опитват да го предотвратят” – ще обясни Рей Бредбъри в друго интервю от март 1975 година.

Само месец по-късно бъдещето по Оруел ще се осъществи съвсем буквално в Камбоджа, където Пол Пот обявява: „Днес, 17 април 1975 г., в първия ден от Годината Нула, начело на страната, преименувана в Демократична Кампучия, застава вождът на Червените кхмери Брат № 1”.

...

„Дълго отброявахме наближаването на 1984 г.“ - ще напише през 1985 г. медийният теоретик Нийл Постман, започвайки с облекчението на „по-самодоволните американци, че корените на либералната демокрация издържаха, и поне оруеловските кошмари ни се разминаха“.

В книгата си „Да се забавляваме до смърт“ обаче Постман ще предупреди за друг реално случващ се „кошмар” – този на Хъксли.

...

„Визията на Хъксли внушава, че за да загуби човечеството своята свобода, познание и история, не му трябва никакъв Голям Брат - хората накрая ще обикнат своя диктатор и ще започнат да обожествяват технологиите, които потискат способността им да мислят. Оруел се страхува от онези, които забраняват книги. Хъксли се страхува, че няма да има нужда да се забраняват книги, защото вече никой няма да ги чете. Оруел се страхува, че истината ще бъде скривана от нас. Хъксли се страхува, че истината ще бъде удавена сред море от безсмислици.“

...

Нийл Постман почина през 2003 година. До смъртта си продължаваше да припомня забележката на Хъксли за „почти бездънния човешки глад за най-различни форми на забавление“. В последните си лекции често цитираше и мъдрия стар опосум Пого от комиксите на художника Уолт Кели: „Ние се срещнахме с врага. И се оказа, че това сме били самите ние!“

...

Между другото същият Пого се „кандидатира” за президент на САЩ на изборите през 1952 година. И кампанията „Go Go Pogo” имаше страхотен успех! Опосумът разполагаше със собствен щаб, пишеше обръщения и „гледаше” от плакати със строга физиономия и назидателно вдигнат показалец, откровено подигравайки се на кандидата на републиканците генерал Айзенхауер.

Пого беше кандидат-президент и през 1956 г., отново срещу Айзенхауер. И тогава вече набра толкова много привърженици, че един ден в ателието на създателя му Уолт Кели се появиха мрачни хора с шлифери и филцови шапки, които го посъветваха да прекрати майтапа...

...

Представете си обаче, че е възможна и такава антиутопия: Някога някъде някой измислен герой (по-долу за краткост ще го наричаме Пого, макар и не съвсем справедливо) успява да спечели изборите. Той е некомпетентен за това, с което ще се заеме, но пък има таланта да пуска лафове и - също като пожарникарите на Бредбъри - да създава усещането за динамика, без нищо да помръдва реално.

...

Но хората харесват Пого. И му се радват. Харесват го и му се радват, дори когато разбират, че са наблюдавани и контролирани от „Големия брат”. Харесват го и му се радват, дори когато научават, че разпъва „чадъри” над бизнесмени с бирени прякори и дребни телкаджии, „къде рита” с тях мачлета в работното си време. Умиляват се на простодушния му начин да обяснява всичко „като за баба Пена от Бусманци”.

...

Най-важното - докато Пого всъщност доста обиграно „упражнява властта си с машинации, които трябва да бъдат сравнени с методите на мафията” (по германския „Ди Велт”) – всички те се кикотят из форумите и социалните мрежи:

„Нека идат терористи на талази,

дюнера на ъгъла ни пази!

Имаме летищен терминал,

там ще бачка - който е ритАл!”

...

Впрочем „Пого” се нарича и онова подскачащо устройство, с което, ако не си достатъчно сръчен, нито си стъпил стабилно с двата крака, можеш да се нараниш сериозно. Ей така – докато весело подскачаш, изведнъж губиш равновесие, залиташ и падаш. То е забавление до болка. В буквалния смисъл на думата „болка”.

...

Познавах дете, което много пъти беше падало от пого и въпреки това не преставаше да опитва пак, и пак, и пак. Причиняваше си дълготрайни страдания. Но не в името на краткото удоволствие от подскачането във въздуха, както си мислех, а защото обичаше самонараняването, харесваше му да си „чупи главата”. Сега то би трябвало да е на 25 години. Родено е през 1985 г. и вече гласува на избори.

...

„Възможно да е бил прав не Оруел, а Хъксли” – ще напише също през 1985 г. Нийл Постман. Хората няма да бъдат насилвани, защото ще обичат своето робство. Няма да търсят истината, а ще я приемат удавена сред глупости. Няма да страдат, а ще се хилят. Няма да бъдат наранявани, а ще се самонараняват. Врагът на Ние ще се окаже Ние.

...

А, един български автор също забелязал, че „при другите си лошавини игото има и една привилегия - да прави народите весели”! Понеже чувствали разтовареност от задължението да носят отговорност за живота си, такива общества основно се заемали със забавления - „една бъклица вино, изпита под прохладната сянка на върбите, край шумливата кристална речка, прави да забравиш робството..., а ако има цигулари, то е върхът на земното щастие.”

...

Няма да ви кажа кой е този автор. Само ще издам, че всеки ден чета по 15 минути откъси от романа му, обаждайки се на произволно ЕГН. И въпреки пращенето в слушалката, съвсем скоро ще стигна до последното изречение:

„Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира.”

Автор: Любослава Русева, Редактор: Александър Андреев